Грейнджър ги погледа, после излезе от килията и я заключи по навик.
Таванската стая бе озарена от лунна светлина. Грейнджър не можеше да заспи. Затворниците долу навярно също не спяха. Никой не прекарваше добре първата си нощ в килията. Лежаха, гледаха стените и се питаха кога ще се съмне.
В такава тиха нощ миризмата на море винаги му напомняше детството в Лосото. Мирисът на саламура бе доста по-силен долу в килиите, където прозорците имаха решетки вместо стъкла. Някои нощи сънуваш, че се давиш.
По пода на стаята бяха пръснати парчета дърво и инструменти, които двамата със Суайнкикър бяха събирали през годините, за да поправят лодката на стареца. Миналата зима Грейнджър бе разглобил повечето мебели, за да се топли. Наметалото му от китова кожа лежеше до ботушите, които бе заел от Крийди. В мрака драконовите ребра, с които подпираше тавана, изглеждаха като рисунка на обхваната от война страна — карта с бледи граници, разделена на множество феодални княжества. Карта на страха, на съблазънта и предателството, като всяка друга карта в империята на Хю.
„Чуваш ли ме сега?“
Сенките не отговориха. Грейнджър се почувства глупаво. Може би Янти спеше. Каквото и да бе, момичето очевидно държеше да скрие способностите си от него. Всички хаурстафи можеха да надзъртат взаимно в умовете си, а малка част умееха да четат мислите на другите. Силата им над унмерския ум беше опустошителна като изнасилване. Ала не притежаваха свръхестествени способности за виждане и чуване. Той поклати глава. Янти сигурно бе медиум, при това невероятно силен. Което означаваше, че е много ценна за него. Че е билетът му да се измъкне оттук.
Една здрава, оборудвана за открито море лодка можеше да го откара далече-далече, извън пределите на империята. Говореше се, че Валсиндър все още има няколко свободни пристанища. Щеше да продаде лодката още в първото и да си купи билет за някой кораб от клас „Вихър“, с който да прекоси Килотрошачно море. За около година щеше да стигне Хериканския полуостров, последната незавладяна страна — мястото, където някога боговете крачели редом с хората.
Да се измъкне завинаги от саламурата.
Тази мисъл би трябвало да му донесе спокойствие, но въпреки това безсънието не преставаше да го измъчва. Глождеха го съмнения. Имаше ли някакъв начин да го е чула, когато взе чекмеджето от шкафа? Не можеше да си представи как би могло да се случи това. Но ако щеше да продава Янти на Хаурстаф, трябваше да е абсолютно сигурен. Тя все още бе твърде голяма загадка за него. Пределите на възможностите ѝ оставаха непроучени, скрити зад завесата на лъжите. Беше като да надзърташ в морските дълбини. Човек никога не знае какво може да открие там.
Трябваше по някакъв начин да разбере тайната ѝ.
Но как можеш да изпиташ медиум, който чете всяка твоя мисъл и те изпреварва на крачка?
Грейнджър стана и взе стомната от ъгъла. После слезе в залятия коридор с килиите. Към коридора нямаше прозорци и тук долу цареше непрогледен мрак, но Грейнджър можеше да се ориентира пипнешком. Преброи петнайсет стъпала, после клекна. Бавно и внимателно потопи стомната в саламурата и я напълни с отровна вода.
Сутринта се успа. Когато се събуди, слънцето беше високо и в стаята бе започнало да става горещо. Отвори прозореца и се облекчи в канала. Все още беше уморен. Загърна се с наметалото и обу ботушите на боси крака. Взе стомната с отровната вода и я помириса. Лъхаше на сяра и метал, но така беше с всичко останало в неговия затвор. Съмняваше се, че обикновен човек би могъл да разкрие подмяната преди да е станало твърде късно. Но медиум би трябвало да знае какво е направил.
Слезе долу със стомната.
И двете затворнички, изглежда, не бяха мигнали през нощта. Янти нямаше сили дори да вдигне глава и да му се озъби. Лежеше свита в ъгъла, но дишаше толкова учестено, че очевидно беше будна. Хана се надигна от нара и се помъчи да му се усмихне.
Той ѝ подаде стомната и си помисли: „Янти, водата е отровна.“
— Ще има ли нещо за ядене? — попита Хана и разтърка очи.
— След малко. — Той зачака.
Тя надигна стомната.
— Хана.
Тя свали стомната и го погледна.
„Янти, не разчитай да я спра. Втори път няма да го направя. И не се преструвай на заспала. Познавам, че си будна, по дишането.“
— Как се спасихте? В Ивънсроум. Казват, че холерата довършила и последните оцелели в колониите.
Тя сви рамене.
— Защо си смени името? Откъде този Суайнкикър?
— Така се казваше човекът, който държеше това място. Но не искам да говорим за това.