— Тръгнах на изток — обясни тя и надигна стомната.
— На изток? Накъде?
— Към Деслорн — продължи тя. — Бяхме няколкостотин такива като мен. — Гледаше го и се опитваше да разгадае намеренията му. — А когато холерата стигна Деслорн, тръгнах отново. Дъбов храм, Канислоу, други места. Бежански лагер в гората, там се роди Ини. — Тя пак вдигна стомната.
„Проклета да си, Янти. Нима ще я оставиш да умре само за да ми докажеш каквото искаш?“
Грейнджър сложи ръка върху стомната и я натисна надолу.
— Как стигна тук?
Тя въздъхна.
— Иманярите са виновни. Ини може да вижда разни неща, които лежат на дъното. — Остави стомната на пода и я погледна. — Забъркахме се с един контрабандист, Маркус Лоу. Търсеше имане във водите отвъд Порт Васар, към Охраво море и по-нататък. Пращаше находките на пазарите в Лосото. Незаконно, разбира се. Но когато нещата си струват, гледаш да намериш по-богат купувач. А Ини е добра в търсенето.
Грейнджър усети, че интересът му се пробужда. Ако Янти можеше да прави това, което твърдеше майка ѝ, тогава в думите ѝ имаше резон. Подобни черноборсаджийски операции бяха финансова опора на Ивънсроумската съпротива. Имперският флот непрестанно ги преследваше.
— Искаш да кажеш, че тя може да вижда имане на дъното?
Хана кимна.
— Както ти ме виждаш сега. — Вдигна стомната и я подаде на дъщеря си. — Ини…
— Не искам нищо от него — отсече момичето. — Ти пий.
Хана го погледна безпомощно, после вдигна стомната към устните си.
— Спри. — Грейнджър се пресегна и взе стомната. Мислите му се гонеха в нова посока. Нима Янти бе готова да остави майка си да се отрови само за да скрие способностите си? Или пък Хана казваше истината и Янти не знаеше, че водата е отровна? Той гледаше объркано стомната. — По-добре да ти донеса вино.
— Благодаря — каза Хана. — Ще е много мило.
Грейнджър излезе и изля стомната. Поведението на Янти го объркваше. Дали пък майка и дъщеря не знаеха за отровната вода от самото начало и не бяха разиграли тази сценка пред него? Може би Хана разчиташе, че той ще я спре? Струваше му се единственото възможно обяснение.
Как можеш да изпиташ един медиум, който знае всяка твоя мисъл и иска да те обърка?
Как би могъл да го надхитриш? Грейнджър изсумтя ядосано и отиде да налее вино.
По обед им сготви трикратно преварена риба и добави малко овес, за да стане на каша. Реши, че ако ще се опитва да ги надхитри, най-добре ще е първо да спечели доверието им. Взе и от меда, който бе запазил за себе си, и сложи и мед. Така кашата стана по-вкусна. Опита я с пръст, после добави сол и отново я пробва. Биваше я. Остана доволен от себе си. Докато вадеше купички за кашата, чу отвън звънене, отиде до отворения прозорец и надзърна.
По Халсинския канал бавно се носеше пощенското корабче, пуфтеше през медния си комин. Стар валсиндърски брегови катер, строен и изящен. Майсторите от корабостроителницата на Източната империя бяха издълбали корпуса му от челюстта на омагьосана баракуда, а носът бе слепен от стотици жълто-бели ангуйски кости, които все още лъщяха като фунийки за течен марципан. Тук каналът бе достатъчно тесен, за да може Нед, синът на пощальона, да хвърля пакетите с писма на тъмничните пристани или върху палубите на завързаните лодки. Повечето съседи на Грейнджър бяха поставили на кейовете си пощенски кутии, но Нед не си правеше труда да ги използва. Хоукенови и мисис Пърсуерър все се оплакваха, но Нед отвръщаше на жалбите им със смях и продължаваше в същия дух.
На отсрещната страна на канала Дан Катъл се спускаше по стълбите, които наподобяваха метални шевове върху напуканата стена. Махна му с ръка.
— Чудесен горещ ден.
— На сянка е доста по-хладно — отвърна Грейнджър. — Решиш ли да си смениш работата с моята, винаги съм насреща.
Дан се разсмя и се провикна:
— Том, имам събрани доста тухли — със странна форма са, но можеш да ги използваш. По-добре да ги дам на теб, отколкото да позволя да ги вземат проклетите Удавници.
— Ще обмисля предложението, Дан. Благодаря. — Спомни си за Удавниците, които бе видял да влизат в избата на съседа, но реши да не ги споменава. Дан щеше да накара канджиите на Маскелин да преровят подземията.
Докато пощенското корабче минаваше край него, Нед хвърли един плик. Пликът се завъртя във въздуха и тупна на дъното на прогнилата малка лодка.
Нед се разсмя.
— Съжалявам, Том.
— Както винаги — промърмори недоволно Грейнджър.
Лодката — „Хана“, сякаш газеше малко по-дълбоко от последния път. Той плъзна замислен поглед по изписаното на носа име. Едва разчиташе избелелите букви под олющената боя. Корпусът беше в окаяно състояние. Саламура се процеждаше през цепнатините между дъските и се събираше на дъното. Добре че писмото не бе паднало право в нея. Той стъпи на борда, наведе се и взе плика.