— Полковник, мога да подушвам измамите отдалече.
Наблизо мина друга лодка, с тихо мъркане на двигателя. Връщаше жените на тъмничарите от Авърлейския пазар. Носеха покупките си под пейките. Снопове светлина се процеждаха между облаците на запад и озаряваха в златисто покривите на сградите.
Докато стигнат пристана на Грейнджър, Халсинският канал вече тънеше в сумрак. Крийди завърза катера и двамата се изкатериха на тавана.
Грейнджър бе взел за Янти голямо наметало от китова кожа. Знаеше, че няма да го хареса и ще започне да се оплаква.
Така и стана — момичето избухна и го захвърли на пода. Но когато ѝ заяви, че или ще го облече, или остава вътре, тя го дръпна ядосано и се загърна. Крийди си мълчеше, но разглеждаше Янти с поглед, който будеше неспокойствие у Грейнджър.
Малко след залез потеглиха с лодката на Крийди. От юг се бяха надигнали високи облаци и закриваха небето. Нямаше звезди, изядената наполовина луна сияеше зад облаците. Грейнджър окачи фенер на носа, за да си осветяват пътя. Янти му каза да се насочи към Франсиал, след това закри лицето си с вмирисаното наметало и опря чело на коленете си. Излязоха от Халсинския канал и се отправиха по канал Елм, а сетне и по Броутън, преди най-сетне да стигнат в унмерския квартал при Прохода на плъховете. Нощта бързо се спускаше. Крийди изключи двигателя и взе канджата.
— Сега какво?
— Тя ще започне да търси.
Зачакаха.
— Янти?
Тя изсумтя ядно, доближи ръба и се загледа във водата.
Грейнджър и бившият сержант се спогледаха. Крийди поклати глава. Беше невъзможно да се види каквото и да било долу.
Заваля — отначало слабо, после все по-силно. Капките се появяваха в озареното петно, разпръскваха се върху черната повърхност и се превръщаха в безброй отблясъци. Дъждът трополеше по околните покриви и стичащата се вода шумеше яростно в улуците. Струи се стичаха от корнизите, плискаха по первазите на по-долните прозорци и каменните понтони и се стичаха през пукнатините към подгизналата сърцевина на стария унмерски квартал. Дъждът шибаше и по чергилото и се стичаше във врата на Грейнджър. Миришеше на влажна почва, сякаш във всяка капка се съдържаше трошица от някоя далечна земя. Грейнджър пое въздух с пълни гърди.
Крийди насочваше лодката през лабиринт от тесни улички и пъшкаше от усилие, докато я отблъскваше с канджата от надвисналите стени. Янти се бе подпряла на високия борд, мълчалива, загърната с наметалото. Грейнджър вдигна фенера и го завъртя, озарявайки стените, които се издигаха от двете им страни, разбитите потопени в саламура прозорци и издрасканите от куки решетки. От време на време от килиите над тях долитаха тъжни ридания, но тези шумове бяха слаби и се губеха зад завесата на дъжда.
— Тук — обади се най-сетне Янти.
Крийди спря лодката.
— Нещо метално — продължи тя. — На шест фатома дълбочина. Два разтега встрани. — И посочи към носа.
— Ценно ли е? — попита Грейнджър, като надзърташе във водата. Не можеше да различи нищо освен отраженията на фенера, трепкащи върху черната повърхност.
Янти обърна рязко гръб на борда, свлече се на дъното и се загърна в наметалото.
— А ти какво мислиш?
Грейнджър извади ръкавиците, маската и очилата. Взе драгиращото въже — дълго и яко, със завързани накрая куки — и го хвърли в канала. Въжето се плъзна между пръстите му, докато куките се спускаха към дъното. Четири фатома, пет, шест. Най-сетне спря на дъното и Грейнджър го дръпна. Усещаше, че куките се влачат по дъното, но не закачаха нищо. Отново отпусна въжето и повтори процеса.
Дъждът се усилваше.
На третото хвърляне усети, че закачва нещо. Дръпна леко. На дъното лежеше нещо тежко. Доста тежко. Внимателно го притегли нагоре.
Беше малък механизъм приблизително с размерите на гилза на снаряд — машина или част от нея. Устройството имаше кубовидна форма, беше изработено от причудлива сиво-зелена сплав и бе много по-тежко, отколкото издаваше видът му. През няколкото отвора във външната черупка Грейнджър различи вътре сложен механизъм — колела, пружини и стъкленици от червеникаво стъкло. Четири къси изолирани с гума жици се поклащаха от долната страна. Докато го въртеше в ръце, отвътре изтичаше саламура.
— Какво е това? — попита Крийди.
Грейнджър не знаеше.
— Определено е унмерско. — Крийди протегна ръка. — Дай да го видя.
По някаква причина странният механизъм пробуди безпокойството на Грейнджър. Теглото му сякаш се менеше всеки път, когато го завърташе, и му се струваше, че долавя слабо бръмчене от стъклениците, резонанс, който усещаше чак в зъбите си. Дали все още съдържаше в себе си остатъци от унмерска магия? Изтръска го от водата и го подаде на Крийди. После се обърна към Янти, която все още седеше загърната на дъното.