Тя извика.
— Ху-шан — изруга Грейнджър: старо имперско проклятие. — Изгори ли те?
Янти тръскаше наметалото от саламурата.
— Докосна ли кожата ти?
— Не.
Крийди се изправи, като продължаваше да ругае и да опъва въжето. Наведе се и го преметна през един от ключовете за гребла на отсрещния борд. После се обърна към Янти и изръмжа:
— Момче казваш? Я кажи какво беше? Акула? Ийлън? Скалоливец?
Тя не отговори и той замахна с канджата, сякаш се канеше да я удари.
— Сержант — тихо каза Грейнджър.
Крийди се сепна и свали канджата.
— Прибираме се — нареди Грейнджър. — Разсветлява, а и събрахме достатъчно находки. — Погледна купчината в средата на лодката: машината, медальона, оплетеното кълбо конци, драконовата сбруя и сферите. Струваха поне няколко хиляди златника. Достатъчно да изхрани затворниците през следващите три-четири месеца, ако преценката на Крийди бе вярна. „А може би и предплата за нова лодка“ — помисли си. В края на краищата нали такъв бе първоначалният му план.
Крийди взе всичките находки, за да търси купувач. Преди да си тръгне, Грейнджър му предложи да вземе и унмерската кукла.
— Няма смисъл да я държа тук — обясни той.
Но Крийди, кой знае защо, не прояви ентусиазъм.
— Ще я продадем по-късно, ако се наложи. Уморен съм и искам да се прибера. — Не му се щеше да влиза в затвора на Грейнджър, нито да чака в лодката.
Грейнджър върна Янти в килията.
Хана — беше още сънена — попита:
— Как мина?
— Справи се добре.
— Тя винаги се справя добре.
Грейнджър само кимна. Качи се горе и отвори сандъчето, в което държеше куклата. Но куклата бе изчезнала. Не беше изненадан. Постоя известно време замислен дали да се ядосва на Крийди.
Докато се изтегне в леглото, слънцето вече беше високо и в таванската стаичка ставаше непоносимо горещо. Не можа да заспи и се замисли за лова на съкровища. Той самият не бе могъл да види нищо в тъмните води на каналите. Как се бе справила Янти? Дори свръхизострено зрение не би обяснило случая с Дюка, чекмеджето и четиристотинте златника. Какви ли не идеи минаваха през главата му, но нито една не му се струваше достоверна. Един глас в него не спираше да го уверява, че затворниците го мамят.
„Тя не може да чете мисли.“
Ако наистина бе така, тогава защо Хана я криеше от Хаурстаф?
„Хаурстафите ще я убият.“
Грейнджър се намръщи. Ако Янти бе медиум, Гилдията щеше да я приеме с разтворени обятия. Ако пък наистина притежаваше само необичайно изострени сетива, нямаше причина да се страхува от хаурстафите. Независимо дали щяха да решат да я използват, или не, те не биха ѝ направили нищо лошо.
Загледа се в покрива, в светлината, която се процеждаше през пролуките. Мъглите вече се бяха вдигнали от Халсинския канал и слънцето сияеше в златистото си великолепие.
Може би подхождаше към проблема от неправилната страна?
Ами ако тя беше съвсем нормална — не беше медиум, нито имаше някаква дарба? Бабата на Грейнджър — прабабата на Янти — бе дошла от Ел без никакви телепатични способности. Янти нямаше откъде да ги наследи. Възможно ли бе едно петнайсетгодишно момиче да е открило начин да надхитри хаурстафите в собствената им игра? Ами ако странните ѝ сили не бяха само прищявка на природата, онази мутация едно на милион, която се пораждаше в кръвта на жените от Запада, а по-скоро резултат от нещо, което може да се придобие от всеки? Някаква магия?
От унмерски предмет?
Грейнджър седна в леглото. В това вече имаше логика. Янти може да беше открила рядко ценна находка — медальон, пръстен или брошка, която я даряваше с тези нечовешки способности. Хаурстафите със сигурност не биха се погнусили и да я убият, за да го запазят в тайна. Император Хю би могъл да използва подобен предмет, за да се опълчи на Гилдията на медиумите и да премахне монопола им върху властта. Самото съществуване на Хаурстаф би било изложено на опасност. Ако имаше такъв предмет, той би струвал повече от целия боен флот на империята.
Магьоснически медальон, пръстен или брошка?
Дали Янти не го криеше някъде в себе си?
Той скочи от леглото, нахлузи ботушите и изтича надолу по стълбите.
Янти вече беше заспала, свита на кълбо върху нара, но Хана вдигна глава, погледна го и се усмихна. Усмивката ѝ го обезоръжи, както го правеше и преди много години. Тя отново стана онази млада жена от Трепкав ручей и за един кратък миг той забрави напълно за какво е дошъл. Но после разкри замисъла зад усмивката. Тя го мамеше отново, подиграваше се със стария тъмничар с подгизнал от саламура мозък. Гневът му се върна.