— Дали е още жива?
Крийди кимна.
— И вероятно е ужасно ядосана. Представяш ли се как ще се чувстваш, ако те затворят вътре няколкостотин години? — Ухили се и лещата му засия на светлината от фенера. — На пазара такова нещо стига до осемстотин златника, но колекционер би дал два пъти повече. Запазените екземпляри се продават докъм четири хиляди.
Грейнджър разглеждаше амфората. С такива пари можеше да предплати мечтаната океанска яхта. Беше много повече, отколкото се бе надявал да натрупа за толкова кратко време. С такова темпо щеше да може да напусне Етугра преди края на годината.
— Познаваш ли колекционер, който да има такива пари?
Сержантът се замисли. После сви рамене.
— Единственият в Етугра, който ги събира, е Етан Маскелин.
Грейнджър усети странна празнина в стомаха. Етан Маскелин. Маскелин Метафизика, Маскелин Непредвидимия, Магьосника от остров Скит — неофициалният главатар на Етугра имаше повече прякори, отколкото са вълните в морето. Самоук изследовател и запален колекционер на всякакви унмерски изделия. Но според Грейнджър прякорът Маскелин Кожодера изглеждаше най-подходящ. Уж неговите канджии трябваше да пазят града от Удавници, но вместо това прибираха девет от всеки сто златника, изкарани с честен труд. От време на време изнасяха по няколко шагренови мъже и жени от морето и ги оковаваха на площад Авърли да умрат на слънцето.
— Осемстотин на пазара? — повтори той.
Крийди вдигна глава.
— И пет пъти повече при Маскелин.
Грейнджър го гледаше навъсено. Маскелин щеше да иска да разбере откъде се е взела олията. И дали няма още. И как така двама тъмничари са се натъкнали на подобно съкровище? Какво друго са намерили? Грейнджър не искаше да попада в полезрението на човек като Маскелин. Но имаше нещо друго, което го тревожеше повече. Бяха открили амфората някак си в твърде подходящ момент. Крийди още отначало настояваше да включат Маскелин като партньор, а сега разполагаше и с нужния аргумент. Защо бе настоявал да дойдат точно тук? Грейнджър отново загледа амфората. Беше досущ като всички останали, които бе виждал, покрита с драскотини, които можеше да са останки от древна унмерска писменост, а може би нещо друго. Всеки би могъл да ги изчегърта. Бойна медуза? Или обикновена делва с оцет?
— Не — заяви той. — Ще я продадем на пазара.
— Слушам, сър — отвърна безизразно Крийди, макар че в сумрака изражението му казваше друго.
Малко преди зазоряване Грейнджър седеше с Янти и Хана на покрива на затвора. Ядяха трикратно преварена риба, запечена със захар и канела — приготвена от Хана, докато тях ги бе нямало. Светеше им газов фенер, сложен върху пречиствателя. Янти разказваше на майка си за амфората.
— Тя какво вижда? — попита Хана.
— Не зная — тросна се Янти. — Медузите нямат очи и уши.
— Нищо ли не виждаш вътре? — попита Грейнджър.
— Съвсем нищичко.
Грейнджър си отбеляза, че момичето вече не се отнася така враждебно и подигравателно към него. Започваше да се примирява с положението си и това го безпокоеше повече, отколкото бе склонен да признае. Мястото ѝ не беше тук, нито където и да било с него. Не можеше да вземе Хана и Янти със себе си.
Въздъхна и разтри слепоочията си. Ако успееше да купи нова лодка, вероятно би могъл да ги върне в Ивънсроум. Или в Лъвско пристанище, на самата граница на империята. Там може би щяха да са в безопасност.
— А можеш ли да видиш какво прави Крийди? — попита той.
Лъжицата на Янти застина на средата на пътя към устата ѝ. За миг в крайчетата на устните ѝ затрептя усмивка. Сетне тя сведе лице надолу.
— Сигурно спи — каза и се върна към яденето.
— Откъде знаеш? Как успя да го откриеш?
— Това е като да летиш в тъмнината — обясни момичето с пълна уста. — Виждаш малки светещи острови навсякъде, но всъщност това са възприятията на хората и ти можеш да се сливаш с тях, ако се съсредоточиш. — Преглътна и гребна пак с лъжицата. — И тогава мракът изчезва и ти виждаш и чуваш каквото и те. Но когато наоколо няма никой, остава само мрак и пустота. Виждам покрива, защото ти и мама го виждате. И виждам стая в онази сграда — тя посочи затвора на Катъл, — защото там някой се движи. Но пространството между тях е мъртво, като къщата на твоя приятел Крийди.
— Ти знаеш къде живее?
Тя повдигна рамене.
— Само защото влизам в главата му и виждам къде отива.
— Ами ако е някъде другаде? Ще можеш ли да го намериш?
— Може би. Ще трябва да погледна от различни ъгли и това може да отнеме цяла нощ. Как бих могла да знам къде е?