Грейнджър се замисли. Янти можеше да проследи всеки, като се загнезди в ума му. Но излезеше ли оттам, ѝ беше трудно да го открие отново сред милионите други хора — освен ако не знае какво точно да търси.
— Как всъщност ги разпознаваш? — попита той. — Когато се носиш между тези светещи острови, тези възприятия, знаеш ли през чии очи надзърташ?
Янти довърши яденето и остави купата.
— Не и в началото — призна тя. — Виждаш собствените си ръце и крака, но не си виждаш лицето, нали? Понякога единственият начин да се уверя е да погледна човека през очите на друг, освен ако той самият не се разглежда в огледалото. Жените го правят доста често… както и император Хю. Но се съмнявам, че Крийди има огледало.
— Не бива да следиш императора — каза Грейнджър.
Тя се усмихна саркастично.
— А само твоите приятели?
Грейнджър изхъмка. Изправи се и отиде до края на покрива. Долу в канала саламурената повърхност бе черна като самия грях. Никакви зелени или златисти светлини. Оттук не виждаше лодката. Чуваше само тихото пляскане на вълни, въздухът както винаги бе изпълнен с кисел метален мирис. Над него се издигаха огромните сенчести стени на околните затвори, очертани на фона на изсветляващото небе. От комините на Дан Катъл излизаше дим. Вероятно вареше туткал от кости. Той огледа небето за Ортовата колесница, но не я видя. Шепа по-ярки звезди бяха останали да посрещнат изгрева. Изглежда, денят щеше да е хубав. Грейнджър реши, че моментът е подходящ, и се обърна към жените.
— Чакайте тук.
Влезе в таванската стаичка, извади голям хартиен пакет, който бе скрил под леглото, после го отнесе на покрива и го даде на Хана.
— Какво е това? — попита тя.
— Нещо, което взех за теб.
Хана разви пакета. Вътре имаше две дълги до глезена сатенени рокли, и двете украсени с красиви финтифлюшки. Едната бе в бледобежов цвят, със сребрист ширит отпред, другата пък беше розова на жълти райета и с широки ръкави. Хана вдигна бежовата и я огледа ококорено.
— За нас ли ги купи?
— Другата е за Янти. Има дипли.
Лицето на Янти остана безизразно.
— Дипли — каза тя с равен глас. — Да, наистина има.
Хана — изглежда, се опитваше да скрие усмивката си — зарови отново в пакета.
— А това какво е? Бельо? — Вдигна дълги до коленете бели кюлоти, които мисис Пърсуерър бе продала на Грейнджър, и ги отдалечи на една ръка. — Ами изглеждат… доста интересно.
— Казаха ми, че са добро качество — отвърна Грейнджър.
Янти се изкиска, после закри устата си с длан.
Хана го гледаше с ярките си очи. Изведнъж се усмихна, надигна се и го целуна по бузата.
— Не зная какво да кажа. Благодаря ти. Благодарим ти и двете.
Грейнджър сведе поглед. После кимна смутено.
— Ами… старите ви дрехи са доста парцаливи. А и сигурно са пълни с бълхи.
Крийди го разтърси за рамото.
— Полковник, намерих купувач.
Грейнджър отвори очи и вдигна ръка срещу ярката светлина.
— Кое време е?
— Следобед.
— А денят?
— Не зная. Днес.
— Божичко, човече, никога ли не си лягаш?
— Не и когато трябва да се печелят пари — отвърна Крийди. — Намерих купувач за олията. Местен колекционер.
Грейнджър седна в леглото и завъртя схванатия си врат. През процепите на тавана проникваха ярки лъчи. Помнеше, че бе прибрал Янти и Хана в килията, и почти нищо след това. Очевидно от умора.
— За медузата ли? Мислех, че Маскелин е единственият колекционер в Етугра.
— И аз така мислех — отвърна Крийди. — Но като поразпитах…
— Колко взе за нея?
Крийди се намръщи.
— Казах, че съм намерил купувач. Не и че съм я продал. Той иска да се срещне с теб.
— С мен?
— Ти си мозъкът на операцията.
Грейнджър се изправи.
— Че какво знам аз за медузите?
— Колкото и аз — подхвърли Крийди. — Но си по-хубав от мен, а купувачът е почитан ивънсроумски търговец. Богат и прочее. Сигурно си бърше задника с копринени кърпички. Не знам дали ще мога да разговарям с него, без да му клъцна гръцмуля.
Грейнджър смръщи вежди. Какво ще търси ивънсроумски търговец в Етугра? Освен ако…
— Той е затворник?
Крийди кимна.
— Да. Богат затворник. Държат го в Имперския затвор на Авърли. Специални привилегии и тъй нататък. Копелето е притежавало повече земи дори от Хю. Направо сере златници.
Грейнджър бе чувал за такива. Богатството купуваше лукс и положение дори в затворите на Етугра, даже и когато не можеше да купи свобода. В този град имаше затворници, които се хранеха по-добре от своите тъмничари. Те попадаха право в имперската тъмница и избягваха разпределението на пристанището. Император Хю си осигуряваше солидна печалба от тези затворници, макар да се говореше, че хората на Маскелин всъщност ги пазели.