Във всички ниши имаше олии. Подбрани по породи. Имаше странни призрачни твари с пипала като струйки дим и дебели кафеникави желета, наподобяващи по-скоро мариновани мозъци. В една ниша ято дребни медузи озаряваше околността с електрическа светлина, а съседната бе пълна с някаква алена маса, насред която Грейнджър едва успя да различи око. Само едно. Завладя го странното усещане, че окото го гледа.
— Великолепни са, нали?
Трюан, защото това навярно бе той, бе влязъл през друга врата. Беше висок и слаб, с мъртвешко лице. Носеше подплатена златиста туника, бродирана със стоманени нишки по последна лосотанска мода, и бели чорапи, които само подчертаваха мършавия му изглед. Ръцете му бяха обсипани с тъмни петна от саламура. Зелените му очи оглеждаха Грейнджър с жив интерес. Той освободи тъмничаря с небрежно махване и дребният мъж се изниза безшумно и затвори вратата.
— Как бих искал да им устроя двубой — продължи мъжът, загледан към нишите. — Но олиите са твърде ценни, за да ги губя в развлечения. Този прокобен мидурай е един от последните три останали екземпляра. — Той посочи аленото желе. — По размерите му може да се съди, че е поне на хиляда и шестстотин години. А тези… — той махна с ръка към дребните охрави лампи в жълтеникавата вода — са омагьосани паразити от Морето на драконите. Начинът им на размножаване е колкото забележителен, толкова и ужасен. Дори Удавниците ги избягват.
— Знаете защо съм тук — каза Грейнджър.
Ивънсроумецът кимна и го покани с жест да се настани на един от диваните.
— Ще пийнете ли вино, мистър Суайнкикър?
Грейнджър поклати глава, загледан с отвращение в дивана.
— Чай тогава? Рядко ми се удава възможност да разговарям с външни хора.
— Не.
Трюан се усмихна.
— По изражението ви виждам, че не одобрявате начина ми на живот.
— Би трябвало да сте затворник.
Трюан присви очи.
— Аз съм затворник, господине. Вярно е, че богатството ми осигурява известен лукс, както и възможността да се занимавам с нещата, които ме интересуват, но стените са си стени. Ще остана тук, докато императорът не реши другояче, а вие сте свободен да напускате града когато пожелаете.
Грейнджър си спомни пропускащата лодка, но не каза нищо. Остави вързопа на близката маса и почна да го отваря. С изненада установи, че сърцето му бие ускорено.
Трюан се приближи и огледа с интерес амфората. Примижа и впи поглед в драскулките върху глината. Завъртя я леко и се намръщи.
— Това шега ли е, господине?
Грейнджър усети, че сърцето му изстива.
— Какво искате да кажете?
— Това е винена амфора.
Грейнджър втренчи поглед в амфората, споходен от внезапно прозрение. Крийди! Той бе посочил канала, в който да търсят. Той твърдеше, че амфората съдържа олия. И Крийди го бе довел тук. В душата му се пробуди гняв. Готвеше се да се обърне и да излезе, но го спря прагматичната му страна. А дали пък ивънсроумският търговец не го мамеше, за да свали цената? Овладя гнева си и каза:
— Щом няма особена стойност, ще я отнеса другаде.
Трюан продължаваше да разглежда амфората.
— Унмерското вино има известна стойност — заговори той, — стига да не е излагано на въздух. Мога да ви предложа двайсет златника. Но нито един повече. И между нас казано, ще ви направя услуга.
— Забравете. — Грейнджър вдигна амфората.
— Трийсет тогава — не се отказа Трюан. — Това е с пет повече от пазарната цена.
Грейнджър тръгна към вратата.
— Трийсет и пет — подхвърли зад него Трюан. — Последно предложение.
Грейнджър стигна вратата и натисна дръжката. Беше заключена. Той удари с юмрук по стоманената плоча.
— Добре де — каза Трюан. — И без това тъмничарите ме дерат с комисионни за всяко нещо, което купувам. Ще ви дам петдесет за виното, ако не кажете на никого. Това си е пладнешки обир в края на краищата и не бих искал конкуренцията да чуе какви ги върша.
Грейнджър се обърна и го погледна. Петдесет? За амфора вино? Трюан, изглежда, много държеше да получи амфората. Но същевременно интуицията му подсказваше, че тук има нещо повече. „Нещо не е наред в тази история.“ Амфората, купувачът, все неща, появили се в удобен за Крийди момент. Имаше и друго, което го тревожеше у Трюан. Този човек не беше търговец, в това нямаше съмнение. Беше вдигнал цената три пъти още преди Грейнджър да е стигнал до вратата. В края на краищата те бяха затворници в тази стая. Грейнджър не можеше да излезе, докато тъмничарят не го пусне, и Трюан би трябвало да го знае добре. Дори най-бедният търговец от Лосото не би допуснал подобна грешка, камо ли някой от калибъра на Трюан. Но ако Трюан не бе този, за когото се представяше, кой беше всъщност?