— Няма да издържиш така — каза ѝ тихо. — Дробовете ти са заразени. Скоро ще престанат да действат и тогава няма да можеш да дишаш. Ако държиш устата си над водата, ще умреш. — Втренчи очи в нейните. — Ще те натисна надолу.
Тя изпадна в паника и започна да се бори с него.
Грейнджър я държеше здраво.
— В началото ще имаш чувството, че умираш — говореше той. — Но не е така. Токсичният шок ще те накара да изгубиш съзнание, но съществува голяма възможност да се свестиш отново. И да продължиш да живееш. — Виждаше ужаса в очите ѝ. И двамата знаеха, че шансът да дойде отново в съзнание не е голям. Не всички Удавници се пробуждаха. Но Грейнджър нямаше друга възможност.
— Ще намеря Янти — каза той. — И ще убия онези, които са я отвели.
Ръката ѝ се стрелна над водата и го улови за ръкавицата. От устата ѝ долетя бълбукане, сподавени звуци. Опитваше се да говори.
— Ххххх… ггхххх.
— Не е нужно да казваш нищо.
— Мааааааах… ааааад. — Тя се опита да вдигне лице над водата, но той отново я спря.
— Мааааас.
— Маскелин? Споменаха Маскелин?
Тя кимна.
— Остави на мен да се оправям с него — каза Грейнджър. — Янти не е в опасност. Отвели са я, за да им намира имане.
Тя пусна ръката му. Известно време го гледаше изпод водата. Накрая кимна.
Грейнджър продължи да я притиска под повърхността, докато не спря да мърда.
Когато се върна на тавана, Грейнджър смъкна тежките ръкавици от китова кожа и ги сложи на парапета на стълбището. Ако Хана се пробудеше от токсичния шок, това щеше да е през следващите няколко часа. Тогава трябваше да отнесе тялото ѝ в отсрещната килия и да я потопи в дълбоката вода. Но първо щеше да почака, докато тя осъзнае какво се случва. Не искаше да я остави да се пробужда сама.
Крийди сто на сто бе отвел Янти право при Маскелин, което означаваше, че тя вече е на неговия остров. Пряко нападение на крепостта на Маскелин бе по силите само на имперския флот, а Грейнджър нямаше властта да го командва. Вероятно би могъл да се промъкне зад стените, но едва ли щеше да може да се ориентира вътре. Трябваше да почака, докато Маскелин изведе Янти в открито море да търси имане, и тогава да нападне кораба му. Трябваше му съд за морско плаване, екипаж и оръжие.
А нямаше нито едно от тези неща.
Откъм канала долетя шум на двигател. Нещо в звука го накара да застане нащрек. През шестте години, откакто живееше в Етугра, Грейнджър се бе научил да разпознава всички двигатели: на пощенския катер, на лодките на съседите, на пътническото такси. Но този звук не му беше познат.
Той изтича до прозореца и погледна.
Беше стар железен крайбрежен шлеп от типа, използван за доставка на китова мас в града от депата и цистерните край Етугранския риф. Докато се носеше по Халсинския канал, той тласкаше пред носа си висока вълна. Като видя екипажа на борда, Грейнджър изруга.
Канджии.
Бяха шестима, с плътни наметала от китова кожа и строени на палубата. Половината държаха харпуни, рибарски куки и лопати, другите бяха въоръжени с ножове. Кормчията бе закрил лицето си с плътна маска, но лицата на останалите бяха открити, брадясали и с белези — сурови мъже от изкормваческите станции край нос Дънвейл. Всички гледаха към затвора на Грейнджър.
Той сграбчи предпазните ръкавици, нахлузи ги и изтича надолу по стълбите.
Хана лежеше както я бе оставил — в безсъзнание в плитката саламурена вода.
Грейнджър я вдигна на ръце. Докато я носеше по коридора, чуваше двигателите на шлепа през отворените прозорчета на килиите, после и тропота на ботуши по неговия кей.
Влезе в насрещната килия и сложи Хана до дупката в пода. Гърдите му пак горяха от усилието. Вече чуваше гласове на горния етаж.
— Прости ми, Хана — прошепна в ухото ѝ. После бутна тялото ѝ през дупката.
Въздухът бе напуснал дробовете ѝ и тя потъна почти веднага на дъното на залятото помещение, вдигайки облак от тиня с чаен цвят.
Грейнджър намести една от откъртените дъски, за да прикрие отвора, и се обърна да посрещне влизащите през вратата канджии.
На външен вид изглеждаха почти като Удавници. Водачът им бе с половин стъпка по-нисък от Грейнджър, но с набито мускулесто тяло. Ръцете му бяха покрити с шагренови петна и изглеждаха сякаш са отлети от напукан цимент. Беше намазал наранените участъци с някаква лъщяща бяла тинктура. На колана на дебелото му наметало се поклащаха пет ножа с дървени дръжки и остриета с различна форма. Той се ухили, показвайки широка редица кафеникави зъби, а през това време другарите му изпълваха помещението.