Резетата на капака се отместиха и капакът се отвори.
Отвън долетя ядният глас на тъмничаря:
— Ако си строшил проклетата мивка, ще ти… — Гласът замлъкна. После, очевидно видял висящото чучело, мъжът продължи: — По дяволите. По дяволите. По дяволите!
Ключалката щракна.
Вратата се отвори.
Грейнджър изскочи от скривалището си зад вратата, изрита тъмничаря в корема и преди той да успее да се изненада и дори да изпита болка, усука въжето около шията му и го повали. После стегна въжето.
Тъмничарят изхъхри.
— Сега двамата с теб ще излезем — каза Грейнджър.
Тъмничарят отвори уста да възрази, но Грейнджър стегна по-силно въжето около шията му.
— Не говори! Инак ще ти смачкам гръкляна.
Коридорът се простираше в двете посоки, с множество метални врати на стената и дървена в дъното. Грейнджър побутна пленника си към нея. От идването си помнеше, че там е стаята на пазачите.
— Колко са тъмничарите? — прошепна в ухото на мъжа. — Вдигни пръсти.
Тъмничарят не помръдваше.
Грейнджър стегна още въжето.
— Един.
— Казах да не говориш. — Вече бяха стигнали до вратата. — Отключи я.
Мъжът се подчини.
Вратата се отвори. Зад нея имаше малка стая без прозорци, наблюдателен пункт за коридора с килиите — тясно пространство, отделящо свободните хора от затворниците. На забити в стената пирони висяха ключове, всеки с номера на определена килия. Един-единствен тъмничар седеше на стол, вдигнал крака на бюрото пред него. Беше задрямал, но се сепна в мига, когато двамата влязоха. Погледна невярващо Грейнджър и посегна към палката на бюрото.
— Не пипай! — нареди Грейнджър.
Тъмничарят се поколеба.
— Хвърли ми ключовете или ще му строша врата!
— Ами строши го — отвърна пазачът. — Тъкмо ще получа неговия пост.
Грейнджър блъсна пленника си през бюрото върху него. Столът на тъмничаря се прекатури назад и той падна, притиснат от тежестта на колегата си. Грейнджър заобиколи бюрото, изрита мъжа в слабините, наведе се и го блъсна с лакът в главата.
Пазачът изстена от болка, все още прикован под тежестта на изгубилия съзнание полузадушен тъмничар.
Грейнджър огледа закачените за колана му ключове и дръпна връзката. Дробовете му отново заплашваха да откажат. Надигна се, като потръпваше от болка, и заключи вратата към коридора с килиите. После провери външната врата. Беше отключена. Открехна я лекичко и надзърна.
Широко стълбище се спускаше към главното фоайе. На отсрещната страна на площадката имаше друга врата, но тя не беше подсилена. Висок прозорец гледаше към фасадата на друга сграда. Във фоайето нямаше никого. Грейнджър погледна през рамо към обезвредените пазачи. Пристъпи навън, затвори вратата и я заключи.
Слезе по стълбите, като притискаше гърдите си с ръка.
Спря на долната площадка. Отворена врата надясно водеше към канцелария, откъдето се чуваха гласовете на писарите. За да стигне външната врата, трябваше да мине покрай тях, при това само по бельо. Външната врата със сигурност щеше да е заключена и той не знаеше дали някой от ключовете, които бе взел, ще я отвори. Прегледа ключовете от връзката и избра един, който му се стори с подходящ размер.
Пое си дъх и прекоси забързано фоайето.
Откъм канцеларията долетя вик. Грейнджър бутна вратата, но тя бе заключена. Изпробва ключа, но без успех. Зад гърба му един писар викаше охраната. Опита втория ключ.
Ключалката изщрака.
Грейнджър изхвърча на ярка слънчева светлина.
Пазарът бе почти празен. Редиците сергии наподобяваха платнени колонади. Неколцина обитатели на крайбрежието бяха понесли на раменете си празни сандъци. В сенките около Удавниците все още се навъртаха рибари и лодкари. Един старец кърпеше мрежата си. Канджиите си бяха тръгнали и бяха оставили Хана сама. Тя бе коленичила, обгърнала краката си с ръце, и виеше с дрезгав глас. Никой не ѝ обръщаше внимание.
Грейнджър заключи вратата и изтича при нея.
Канджиите я бяха натопили в саламурата, за да удължат живота ѝ, но вкаменената ѝ плът вече бе започнала да се пропуква на ръцете и раменете. Приличаше на захабени плочки. Черната ѝ коса бе посивяла. Лицето ѝ изглеждаше като обгорено. Саламурени кристалчета се бяха оформили в ъглите на устата ѝ. Глезените ѝ бяха почервенели от търкането на оковите.
— Хана?
Тя вдигна глава, но очите ѝ бяха замъглени от пердета и той се съмняваше, че го вижда. Хората на площада се извърнаха към тях. Неколцина мъже се надигнаха. Старецът с мрежата спря работа. Някой подсвирна. Откъм затвора се чу тропане по вратата.