Грейнджър сложи ръка на рамото ѝ, без да обръща внимание на смъденето от саламурата.
— Аз съм — Том.
Тя само изстена. Грейнджър нямаше представа дали го е познала и разбира ли какво ѝ казва. Огледа оковите и веригите, после се огледа за нещо, с което да ги строши. Рибарите сигурно имаха инструменти в лодките си. Грейнджър се надигна.
Вратата на затвора изскърца и отвътре излязоха мъже — пет, шест, осем. Грейнджър позна Бартъл и двама от хората му. До тях стоеше писар с връзка ключове в ръка. Другите четирима бяха тъмничари и носеха палки на каишки. Бартъл видя Грейнджър и се ухили.
— Том, какво си решил да правиш?
Грейнджър отново коленичи до Хана.
— Съжалявам. — Прегърна я и я притисна към гърдите си. Целуна я по ухото и я погали по косата. Металният вкус на саламура изгори устните му. Грейнджър я хвана за гърлото и стисна.
Тя изпъшка, но не оказа съпротива.
Усещаше под пръстите си твърдата ѝ неподатлива плът. Стисна още по-силно, забоде пръсти в трахеята и се опита да изкара последните жалки остатъци от въздух в дробовете ѝ. Но хората на Маскелин вече идваха и беше твърде късно.
Един от тъмничарите замахна с палката си и го удари в слепоочието. Светът се завъртя, но Грейнджър продължаваше да стиска Хана с всички сили. Чуваше я как се души.
Удариха го отново и този път светът стана черен.
— Четирийсет и шест минути — каза Маскелин. — Толкова му отне да се измъкне от един от най-добрите и най-скъпи затвори в Етугра.
Тъмничарят сведе глава.
— Къде според теб е грешката? — попита Маскелин.
— Грешката? — Мъжът стрелна с очи аквариумите с олии. — Не зная, господарю.
— Не знаеш? — Маскелин се надигна и огледа мъжа, сякаш преценяваше умствените му способности. — Тогава нека те попитам следното. Дали през тези четирийсет и шест минути е копал тунел в стената?
Тъмничарят пребледняваше все повече.
— Помислихме, че се е самоубил.
— Ние?
— Аз помислих.
Маскелин се изправи и отиде до остъклените ниши в стените. Опря ръце на едно от стъклата и се загледа в поклащащите се медузи. Бяха погълнали почти всичката си храна. В аквариума бяха останали само черепът и част от гръбначния стълб.
— Мъже като него не се самоубиват — каза той. — Те опитват отново и отново, докато някой не ги спре. Затова хора като мен са толкова ценни за империята.
— Да, господарю.
— Опразни ли новата му килия?
— Напълно, господарю. Мивка, легло, матрак, клозет.
— Нищо ли не остави?
Затворникът поклати глава, после добави:
— Само одеяло, сър.
Маскелин помисли за миг. Извади джобния си часовник и го погледна. Бяха изминали четирийсет и пет минути, откакто хората му бяха отнесли изпадналия в безсъзнание полковник в новата килия.
— Искам сам да се уверя — заяви той.
— Да, господарю. Благодаря ви, господарю.
Маскелин отиде до една от масите. Отвори гравирана кутия, извади от нея кълбо червени конци, наподобяващо птиче гнездо, и го сложи в джоба на сакото си. После каза:
— Вземи стол.
— Стол, господарю?
— Който и да е ще свърши работа.
Тръгнаха към затворническото крило. Тъмничарят взе един стол от преддверието. Остави го, за да отключи вратата на стаичката на надзирателите, после го внесе вътре. Пазачът на пост стана и ги пропусна в коридора.
Маскелин нареди на тъмничаря да сложи стола пред килията на Грейнджър и седна, докато пазачът отваряше капака.
Последва кратка пауза.
А после тъмничарят възкликна:
— Господарю, той опитва същия номер!
Маскелин си погледна часовника и се усмихна.
— С какво ли е напълнил чучелото този път?
Тъмничарят се намръщи озадачено.
— Няма с какво, господарю. — Наведе се и отново надзърна през дупката.
— Отвори вратата — нареди Маскелин.
Този път не чучело висеше от тавана, а самият Томас Грейнджър. Беше направил второ въже от одеялото, което му бяха дали. Но това имаше примка. Очите му бяха затворени, шията — изкривена, езикът се подаваше между зъбите. Ботушите му висяха на една стъпка от земята.
Маскелин гледаше невярващо висящото тяло. Устните на Грейнджър и едната страна на лицето му бяха покрити с изгаряния от саламура. От площада отвън се чуваха воплите на Удавницата.
— Срежи въжето и го свали — каза той. После се обърна и излезе.
Грейнджър отвори очи в мига, когато тъмничарят го улови за краката. Бръкна под ризата си и развърза възела, завързан на гърдите му. Въжето, подпъхнато под мишниците му, се изплъзна и той падна в ръцете на изумения тъмничар.