Грейнджър вдигна единия от ботушите и бръкна вътре. Писмото, което бе смятал да изпрати на Хаурстаф, все още бе там, скрито под стелката от китова кожа.
Разглежда го доста дълго. Имаше още три дни до датата за среща, която бе посочил. С късче рибешко черво той надраска отдолу друго съобщение, като наблюдаваше как мазнината попива в хартията.
Върна се при прозореца и надзърна навън. Под него площад Авърли бе пълен с хора. Ехтяха викове, смях и напевни подвиквания. Търговците вече бяха подредили сергиите си за предстоящия ден и покривалата им блестяха на слънчевата светлина. Над скарите се вдигаха облаци миризлив дим. Таксиджийските лодки караха тълпи купувачи — предимно жени. Рибарите вече разтоварваха улова си. Купчини извадени от дъното камъни и строителни материали съхнеха на пристанището, заливът гъмжеше от какви ли не съдове.
Грейнджър сгъна писмото на топка и го хвърли на площада.
Зачака някой да го вдигне.
Минаха възрастна жена и дъщеря ѝ. Момичето погледна хартиената топка, но не спря. Малко по-късно млад мъж, почти момче, се наведе и взе писмото. Беше облечен като юнга. Разгъна го и го прочете. Огледа се — никой не го бе забелязал.
Грейнджър наблюдаваше мълчаливо от прозорчето на четвъртия етаж как юнгата прибира писмото в джоба си и се отдалечава. Когато стигна до кея, повика един възрастен рибар при лодките. Баща му? Мъжът изтри ръце в бричовете си и взе писмото. Грейнджър беше твърде далече, за да различи изражението му, но докато четеше, рибарят на няколко пъти поглеждаше младежа. Между двамата възникна някакъв спор. Младият мъж посочи назад, към стените на затвора, под който бе открил писмото. Възрастният повдигна рамене и прибра писмото в джоба си.
След което не направи нищо.
Грейнджър изруга. Не разбираха ли колко е ценно посланието му? Хаурстафите щяха да платят щедро за информация относно някой като тях, неоткрит талант, гниещ в етугрански затвор.
Но рибарят просто си стоеше, загледан в лодките в залива.
Съдбата на Грейнджър и на дъщеря му — по дяволите, може би дори бъдещето на империята — сега бе в ръцете на този непознат.
8.
Янти
Янти се свести в куха метална сфера. Жълтеникава светлина танцуваше по извитите стени и осветяваше плътните предпазни ръкавици, положени върху дебели кожени бричове. Ръкавиците не бяха нейни — бяха на моряка, чиито възприятия бе заела. Не можеше да движи тялото му, само да го обитава. От всички страни се чуваше дълбоко и ритмично свистене, като дишането на някакво причудливо охтичаво чудовище. Хааааа… шууууу… хааааа… шуууу… Малки илюминатори на стените гледаха към зеленикава саламура, гъста като мед и озарена от перлени фенери.
Янти се намираше в човек, който беше в метален съд, и съдът се спускаше в морето.
Подводничарят погледна през един от люковете. Златисти мушички се носеха наоколо, като прашинки от сено. Вероятно някаква форма на живот? Янти не можеше да различи нищо в сумрака отвъд осветената от фенерите зона.
Хааааа… шууууу… хааааа… шуууу…
Звукът, изглежда, идваше отгоре. Там вероятно имаше тръба, доставяща въздух. За нейно съжаление морякът не погледна нагоре. Тази част от машината не го интересуваше. Янти долавяше страха му. Той не искаше да е тук долу.
Сега вече тя успя да различи във водата неясни очертания. Машината доближаваше морското дъно. Морякът протегна ръка и дръпна три пъти звънеца. Янти подуши миризмата на потта му. Той погледна през едно от прозорчетата, после през друго. Дъното бе покрито с лабиринт от порутени стени — останките от съборени жилища, сега почти заровени под тинята. Значи това място някога е било град. Но сега през прозорците и вратите минаваха риби. Един рак секира вдигна щипките си към снижаващия се съд.
Доста бързо се спускаха.
Подводничарят, изглежда, също го знаеше, защото дръпна звънеца още три пъти.
После погледна надолу и Янти осъзна, че подът на машината не е твърд. Под краката на подводничаря имаше кръгъл саламурен кладенец. Куки, закривени пръти и въжета изпълваха пространството около отвора. Очевидно това бе съд, предназначен за вадене на имане.
Механичното дишане продължаваше: хааааа… шууууу… хааааа… шуууу…, но сега дишането на подводничаря също бе затруднено. Той избърса потта от очите си, слезе от столчето и приклекна до отвора.
Как очакваха господарите на този човек да намира имане по толкова примитивен начин? Та той не можеше да види нищо повече от няколко стъпки от морското дъно и още по-малко през мътните прозорчета.