— Имаш необичайни способности да виждаш — заговори той. През очите му тя наблюдаваше как поема чашата. Опита се да извърне лице. — И ето че дават резултат. Имаме недокоснат драконов труп, точно както каза. Намерихме една ичусаи и небесна барка, която ще трябва да извадим.
— Небесна барка?
— Унмерски летателен съд — обясни Маскелин. — Не ли си виждала нощем Ортовата колесница?
Тя кимна.
— Същото е. Когато осъзнали, че не могат да победят хаурстафите, унмерите използвали въздушни барки, за да разхвърлят ужасните си малки бутилки из океаните. — Той изпръхтя: нещо средно между сумтене и смях. — Щом не можем да си задържим света, няма да бъде и ваш. Двегодишният ми син вече има по-зрял мироглед за света от техния, нищо че баща му е психопат. — Разсмя се на собствената си шега и отпи. — Както и да е, въздушната барка е рядка находка. Ако имаме късмет, може да открием вътре хиляди ичусаи и да премахнем още един сериозен източник за замърсяване на океаните. Вдигна към нея малката бутилка, която бяха извадили. — Изумителни предмети — отбеляза. — Откъде се взема отровата? Защо течността изтича от бутилката и не се връща обратно дори при повишено налягане? И защо медта спира потока? — Погледна я отново. — Всичко това трябва да идва отнякъде, не мислиш ли?
Мина зад бара и започна да търси нещо.
— Ако извадя тази тапа — продължи след малко, — стаята постепенно ще се напълни със саламура. И ще потънем. — Извади голям меден тирбушон. — Но ако счупим шишето… — Сложи малката бутилка на бара и вдигна тирбушона над нея.
Преди Янти да успее да извика, Маскелин удари бутилката с тирбушона. Тя се счупи и на бара се разля малка локвичка саламура. Маскелин я погледна и промърмори:
— Магия. Вътре няма нищо. Нито отвор, нито хитроумно изобретение, нищо… — Янти усети, че стиска зъби. — Как бих могъл да си обясня подобно безумие? И въпреки това само така мога да спася света.
— Какво ви е грижа за света?
— Харесвам този свят — отвърна той. — Аз живея в него. — Отпи и Янти усети как спиртът изгаря гърлото му. — И за разлика от много други хора имам възможност да направя нещо. Какъв човек щях да съм, ако поне не се опитам? — Говореше почти гневно. — Какъв баща щях да съм?
„Убиец!“ Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя се опита да ги задържи. Мислите ѝ се гонеха хаотично, назад към онзи момент, когато хората на Маскелин нахлуха в килията. Уловиха я и Крийди извика: „Изкарайте момичето! Задръжте майката, докато се върне Грейнджър. Маскелин иска да ги докарате заедно на Скит.“ Лъжи заради нея. А после я отнесоха по коридора и нагоре по стълбите. Тя се дърпаше и ги риташе, но Грейнджър не беше там. Нейният тъмничар. Нейният закрилник. Тя разтвори ума си, опита се да го намери, но в Етугра имаше твърде много хора. Трополящи по стълбите ботуши. Слънчева светлина. А когато погледна през очите на майка си…
— Колко са големи драконовите кости? — попита Маскелин.
— Какво?
— Паднали колесници, въздушни барки, те са като примамка за драконите. Като злато или… — Той вдигна чашата и пак отпи от кехлибарената течност. — Нямаш представа как се бият за тях. И колкото е по-едро чудовището, толкова е по-голяма находката. — Допи алкохола и си наля още. — Така че или сме извадили късмет да открием никому неизвестно съкровище, или костите долу са трофеи и нашият дракон просто е отишъл някъде да половува. За съжаление второто е по-вероятно. Дори най-пристрастеният пазач трябва от време на време да се отдалечава от находката си за храна.
— Нали не ти досажда с историите си за дракони?
Янти извърна по навик глава, но видя новопристигналата през очите на Маскелин — стройна жена със семпла бяла рокля — беше влязла през задната врата. Рижавата ѝ коса сияеше на светлината на фенера като бренди. В яркосините ѝ очи блещукаха весели пламъчета. Държеше в прегръдките си малко момче, което погледна Янти за миг, после зарови глава в косата на майка си.
— Какво си ѝ налял? — попита жената подозрително.
— От моето най-добро ивънсроумско червено — отвърна Маскелин. — Четиристотин златника за буре.
Жената пристъпи към Янти и се усмихна.
— Понякога е голяма скръндза с гостите — обясни и протегна ръка. — Аз съм Лусил.
— Жена ми — добави Маскелин.
За един кратък миг Янти усети, че държи пръстите ѝ.
Лусил повдигна бебето към нея.
— А този малък красавец е Джонтни. — Момчето погледна Янти и отново скри лицето си. — О, не бъди толкова срамежлив — каза майка му. После подаде Джонтни на Маскелин.