— Млям — каза Джонтни.
— Нахрани ли го? — попита Маскелин.
— Нали знаеш колко е лаком — отвърна Лусил и се обърна към Янти. — Млям казва на млякото.
Джонтни надзърташе срамежливо от обятията на баща си.
През цялото време съзнанието на Янти скачаше между умовете на Маскелин и Лусил, сплитайки възприятията им в постоянно менящ се гоблен от светлина и звук. Тя самата бе част от това творение — момичето с разчорлени коси и хлътнали очи, облечено в наметало от китова кожа и изправено между Маскелин и неговата съпруга. Имаше нещо наистина нечовешко във вида ѝ — нещо, помисли си тя, заслужаващо да бъде мразено. Разгневена от тази мисъл, тя прехвърли съзнанието си в ума на Джонтни и го чу да възкликва изплашено.
Децата бяха по-чувствителни на това от възрастните. Съзнанието им все още не бе развито напълно и оставяше повече място за въздействие.
Маскелин погледна озадачено детето.
— Ей, ей. Какво ти става?
Безпокойството на Джонтни се предаде и на Янти. Тя чуваше писъците му през собствените му уши, усещаше топлината на сълзите по бузите, сополите в нослето, вкуса от мляко в устата му. Беше разтревожен и объркан и му беше горещо. Но освен това бе необичайно възприемчив. Тя тласна лекичко ума му в определена посока и момчето повдигна ръка и удари Маскелин по бузата.
— Ей! Какво правиш? — Маскелин се опита да го успокои, но безуспешно.
— Дай го на мен — каза Лусил.
Маскелин ѝ го даде.
— Обикновено не е такъв — обясни Лусил на Янти. — Не зная какво му става днес.
Янти освободи съзнанието си от ума на детето и за миг увисна в пространството. Готвеше се да се върне в ума на Маскелин, когато долови нещо наблизо — огромна сфера на възприятие, движеща се бързо в мрака между живите. Беше под водата и идваше право към тях.
И в същия момент на борда зазвучаха аларми.
— Това трябва да е нашият дракон — каза Маскелин, отиде до шкафа с оръжие и извади широкоцевната пушка. Наведе се и вдигна един капак на пода — отдолу имаше изолирано помещение, пълно с лед. През отвора заизлизаха мъгливи изпарения. Маскелин разрови ледените буци и под тях се показаха няколко черни стъклени сфери. Той ги огледа внимателно, избра една и я пъхна в джоба си. Видя, че Янти го гледа учудено, и се засмя.
— Муниции.
Щом излезе на палубата, Маскелин установи, че хората му търчат насам-натам под тревожните удари на камбаните. Не одобряваше подобно неорганизирано поведение. Мелор бе застанал при оръдията на левия борд.
Един от моряците извика:
— Капитанът на палубата!
Мелор се обърна, а Маскелин се ухили и викна:
— Аз ли съм най-храбрият човек, когото сте срещали?
— Тъй вярно, сър — отвърнаха всички в един глас.
— Аз ли съм най-умният човек, когото сте срещали?
— Тъй вярно, сър.
— Аз ли съм този, който ще убие идващото чудовище?
— Тъй вярно, сър.
— Тогава нека окървавим морето.
Екипажът нададе възторжени възгласи.
Маскелин отиде при Мелор и надзърна през перилата.
И в този момент драконът излетя от морето. Беше огромен женски екземпляр, гигантско кафеникаво чудовище с подут от месо търбух и зъби, стари и потъмнели като фосили. Люспите му бяха мътни и напукани по края от стотиците години отровно въздействие на саламурената вода. Ноктите му бяха жълти като пръстите на пушач. Върховете на могъщите му криле пореха вълните и оставяха разпенени дири. Когато се приближи, всички видяха, че държи в зъбите си труп на Удавник.
— Трябва да е ужасно хитър, за да е доживял до подобни размери — подметна Мелор.
— Не се забравяйте, мистър Мелор — отвърна Маскелин.
— Навлиза в обхвата на оръдията.
— Нека се снижи.
Мелор понечи да възрази, но се отказа.
— Слушам, сър.
Чудовището бе видяло кораба и знаеше защо е тук. Но Маскелин не се съмняваше, че преди да нападне ще се потопи да провери плячката си. И че когато открие кражбата на бутилката, ще излети наново, преизпълнено с гняв. А гневът не е най-добрият съветник по време на битка.
И наистина, когато се доближи, чудовището се гмурна във водата.
Маскелин и хората му очакваха смълчани при трите оръдия. Маскелин извади от джоба си черната стъклена сфера и я закрепи за една от издатините на аркебузата, като я завъртя с тихо щракване. Провери механизма на оръжието, после го вдигна и се прицели. Белият метал бе неприятно студен при допир. Няколко от руните, издълбани на приклада, имаха остри като бръснач ръбове, все едно жадуваха за кръвта на този, който борави с пушката. Прикрепеният в предния край череп нарушаваше баланса, сякаш оръжието не бе направено за човешки ръце.