— Задето държа тук Удавници.
Едрият мъж изсумтя.
— Да ви предам на кого — на вас самия? Едва ли ще стигна далече.
— Има нещо вярно. — Маскелин се настани в едното кресло и покани с жест тъмничаря да заеме отсрещното. Една миниатюрна вечна машина, състояща се от мраморно топче в херметически затворена стъклена тръба, бе поставена на масичката между тях. Маскелин я взе по навик и се загледа в равномерните въртеливи движения на тръбата. Топчето се търкаляше от единия до другия край.
— Бъдете така добър да ми припомните — рече той, — каква беше уговорката ни.
Мистър Крийди остави торбата на пода.
— Една стотна от печалбата, сър.
— Една стотна от печалбата е добра сделка, мистър Крийди, ако намерим нещо. Но какво ще стане, ако не намерим? Ще си помислите, че се опитвам да ви измамя.
Изкуственото око на Крийди защрака развълнувано.
— Забелязах, че разтоварвате колесница от борда на „Хазяйка“.
— Да, но колко струва подобна находка? — Той разпери ръце над масата. — Да кажем… четири или пет милиона златника за някой колекционер. Съгласен сте, нали? — Крийди кимна и Маскелин продължи: — А за да вдигна подобен предмет от морското дъно бях принуден да се отърва от един ужасно ядосан стар дракон, което, боли ме сърцето да призная, наложи употребата на стъкленица с вакуумни мушички. Унмерски вакуумни мушички, мистър Крийди, затворени в оригинална стъкленица. Имате ли представа колко може да струва подобен съд?
Събеседникът му мълчеше.
— Сто милиона — каза Маскелин. — Приблизително. Известни са случаи, когато вакуумните мушички са унищожавали цели градове, изтребвали са населението, разрушавали са държави. Знаете ли, че унмерите са правели от тях стрелите си?
Мистър Крийди докосна изкуственото си око. После се наведе напред и заговори със заплашителен тон:
— И вие ги похабихте заради един дракон?
Маскелин се облегна назад.
— Нищо не съм похабил, мистър Крийди. Вакуумните мушички по своята природа не подлежат на научни изследвания. Но има други загадки, които могат да бъдат изследвани. Това е начинът, по който определям ценността на една находка. — Спря и се загледа във вечното устройство на масичката. — Имате ли семейство, мистър Крийди? Деца?
Тъмничарят поклати глава.
— Тогава може би ще ви е трудно да ме разберете — продължи Маскелин. — Като баща, имам задължението да подсигуря бъдеще за сина си. Бих успял единствено ако мога да разбера процесите, чрез които унмерите заплашват неговото бъдеще. Богатство, власт и всичко останало са само жалки предразсъдъци. — Той отново се загледа в мраморното топче. — Ако ви дам сандъче със златници, за какво ще ги похарчите? Жени? Пиячка? Оръжия? Разкошен апартамент с хубава гледка? — Той поклати глава. — Дреболии без никакво значение. Нито едно от тях не притежава истинска стойност.
Крийди повдигна торбата и я сложи на масата между тях.
— Значи ли това, че няма да ми платите?
Маскелин въздъхна.
— Мистър Крийди, опитвам се да ви помогна да разберете истинската цена на находките. Защото ако не можете, нашите професионални взаимоотношения са обречени. Ще ви бъде ли приятно да узнаете, че лично съм унищожил деветдесет хиляди ичусаи? С радост бих ви дал една стотна от задоволството и гордостта, която изпитвам, докато унищожавам следващите деветдесет хиляди, ако би било възможно да го направя.
Крийди стисна зъби.
— Или че нямам никакво намерение да продам колесницата, която извадихме преди два дни?
Събеседникът му се загледа в торбата на масата. Накрая каза:
— Искам си момичето.
Маскелин се облегна в креслото.
— Това вече не е възможно. Но нека ви направя алтернативно предложение.
Изкуственото око на Крийди забръмча и блендата се събра.
— Видяхте ли ключовете на брега, докато се приближавахте насам?
Крийди кимна.
— Знаете ли откъде са се взели?
Крийди не отговори.
— Удавниците са ги оставили там — обясни Маскелин. — Изпълзяват нощем на брега, като търпят значителни болки, и разхвърлят ключовете. — Мраморното топче продължаваше да следва вечния си път. — Защо? — Той сви рамене. — Удавниците с по-дълъг стаж не общуват с нас по какъвто и да било начин. Саламурата променя мозъка чрез някакъв бавен, неуловим процес. Морето ги консумира, взема връх над тях и в края на краищата те се превръщат в псевдохора, призраци, повтарящи човешките действия, без изобщо да ги разбират. Погледнете — той махна с ръка към картоиграчите в резервоара на Море Регис. — Тези хора по цял ден обръщат картите. В началото играеха форенц, но с течение на времето правилата постепенно изгубиха за тях значение. Сега просто ги подреждат и после отново ги събират. Вече няма никаква целенасоченост в действията им, никакво съревнование. Те просто имитират движения, които все още помнят, но вече не разбират. Три месеца под водата промениха необратимо мозъците им, също както три часа са достатъчни, за да променят тялото. — Той поклати глава. — Но според мен Удавниците придобиват някакъв различен тип разум, дълбоко инстинктивно усещане, насадено им от самата саламура. Готов съм да вярвам, че те търсят ключа за уникално унмерско съкровище, някакъв затворен сандък или гробница, стая или кораб. Нещо, което очакват от мен да открия и отключа.