Машините на стария унмерски кораб бумтяха под краката ѝ, зад борда се виждаше разпенена бледокафеникава вода. Каналът беше пълен с мъртви плъхове, вестници и картонени кутии от мляко. Целият град вонеше на саламура и смърт. Вятърът донасяше миризмата на развалена храна, на влажна почва и всеприсъстващия метален мирис на морето. Тя забеляза, че няма никакви птици. Нито една в цяла Етугра.
Чу се пронизително изсвирване и двигателите поутихнаха. На откритата палуба долу моряците заеха позиция при въжетата за акостиране. Браяна вече виждаше ясно колоните на голямата порта и просторния залив отвъд. Утробата на града. На крайбрежната улица в другия край на пристанището се беше строила делегация по посрещането, състояща се от етугрански чиновници — мъже с черни наметала и бели перуки, до един намръщени в тази жега. За щастие на простолюдието бе забранено да присъства на церемонията.
Двигателите намалиха още и големият кораб мина през портата и зави към пристанището. Браяна се пресегна мислено към чакащите служители и почувства… всъщност почти нищо. Нито една искра на способности не гореше в никой от тях. Чуваше гласовете на своите сестри, разговарящи дълбоко в ума ѝ като постоянния ромон на голям град. Дори след толкова години все още не можеше да свикне с това. В двореца в Ел хаурстафските гласове бяха като пчелен кошер, затворен в подсъзнанието ѝ, но дори тук, на повече от двеста левги, нямаше минутка покой. Колкото и да се опитваше, не можеше да ги изключи. Могъщите медиуми можеха винаги да се свържат с кралицата си. Браяна отпи глътка от шишенцето в джоба на палтото си, макар да знаеше, че лекарството няма да прогони звуците задълго. Беше започнала да се пристрастява към него. Всеки път ѝ въздействаше все по-слабо.
Въжетата заскърцаха, впримчили в прегръдката си „Вестоносец“. Металните мостчета на кораба иззвънтяха върху пристанището. Браяна прибра шишенцето и слезе да се срещне с посрещачите.
Администраторът, който я поздрави пръв, беше с превит гръб и вървеше като човек, принуден да тегли невидим товар. Преместваше единия си крак напред, спираше за малко, после провлачваше и другия. Имаше извит нос, като голям костен израстък, и веждите му под бялата перука се бяха сплели. Изглеждаше много по-стар от всички останали чиновници.
— Сестра Браяна Маркс — каза той. — Какво удоволствие — и огромна чест — да ви посрещнем в нашето гордо градче. — Говореше вбесяващо бавно, провлачвайки напевно гласните. — Аз съм администратор Грек и съм изцяло на вашите услуги. Ако има нещо, което бих могъл да сторя за вас, каквото и да било, за мен ще бъде… е… удоволствие и чест.
Браяна почти веднага почувства отвращение към маниерите му.
— Нямам никакво намерение да оставам и миг повече от необходимото на това ужасно място — заяви тя. — Дойдох да се срещна с един затворник — Томас Грейнджър, бивш полковник от Гробарите.
— А, да — измърмори Грек. — О, каква стана тя.
Браяна го изгледа нетърпеливо. Мразеше разговорът да върви с такова мудно темпо.
— Отговорихме незабавно на писмото ви — продължи Грек. — Но се боя, че вашата фрегата вече е била напуснала Лосото.
Останалите чиновници стояха мълчаливо, изнемогващи в жегата. На площад Авърли бе толкова тихо, че Браяна си въобрази, че би могла да чуе изригванията на слънцето.
— За съжаление — не спираше Грек — съдбата се оказа жестока и към двама ни. Ако знаехме по-рано за желанието ви, щяхме да направим всичко възможно да го удовлетворим. Всичко възможно, сестра Маркс, защото знаете колко е предана Етугра на Хаурстаф и че…
— Премини на въпроса, ужасен дребосък такъв.
— Екзекуцията му е определена за след три дни.
— Имаш предвид процеса?
— Процесът, да. Именно.
Тя сви рамене.
— Не съм очаквала друго. Присъдата не ме интересува. Полковник Грейнджър разполага с информация, която ми е нужна. Трябва да го видя веднага.
Грек се присви като от удар.
— Жалко, много жалко. Пристигна заповед от Императорския дворец. Когато император Хю узна, че е бил заловен командирът на Гробарите, във великата си мъдрост реши да присъства на процеса лично.
— Хю ще дойде тук?
— Прекратил е отдиха си в летния дворец и вече плава насам от Лосото. За нас е огромна чест. — Грек кършеше ръце. — Но, ще ми простите, че ви го казвам, императорът нареди никой да не бъде допускан до подсъдимия преди процеса.
Браяна го изгледа хладно.
— Той знаеше ли, че аз ще дойда?
Грек се поклони толкова ниско, колкото позволяваха старите му кокали.