— Какво? Вие сте побъркан!
Маскелин приседна до него.
— Не сте психиатър, нали, докторе?
Шау поклати глава.
— Така си и мислех.
— Моля ви… — Докторът стенеше и се опитваше да помръдне бързо втвърдяващия се крак. — Прекратете това.
— Няма начин — отвърна Маскелин. — Кръвта ви се променя.
Докторът улови крачола на засегнатия крак и го дръпна нагоре. Върху кожата му вече бяха започнали да се оформят зелени кристали. Той извика изплашено.
— В какво се променям?
— Точно в това, което виждате — отвърна Маскелин. — Вдовицата ви ще бъде много богата жена.
Янти изтегли съзнанието си от изпълнения с ужас ум на доктора. Лежеше в мрака, съсредоточена върху повдигането и спускането на гърдите си. Лусил, жената на Маскелин, я бе настанила в малка слънчева стая в западното крило на крепостта. През очите ѝ Янти видя панорама със сърповиден остров с дълбоководно пристанище и индустриални сгради по брега. Големи железни кораби, завързани за кея. Крайбрежна ивица със странно метално сияние, обливана от море с цвят на чай. Миризма на саламура и морски бриз. Намираха се на три левги източно от Етугра, но оттук не бе успяла да различи града.
Усещаше под главата си копринена възглавница. Знаеше, че е синя.
Остана още дълго да лежи неподвижно, замислена. Дали да се опита отново да открие баща си? Не бе успяла да го намери, откакто хората на Маскелин я отведоха. Дали въобще се бе връщал в своята тъмница край Халсинския канал? Или пак я бе изоставил? Нямаше представа жив ли е, или мъртъв. И с няколко милиона души, обитаващи Етугра, милиони съзнания, които да посети, може би никога нямаше да научи отговорите на тези въпроси. Отчаянието ѝ бързо премина в гняв. Вече нищо не беше толкова важно, колкото наказанието на Маскелин заради това, което бе направил. И тя бе твърдо решена да го осъществи.
Върна се в ума на Джонтни, но откри, че се е сгушил в майка си, и побърза да го напусне. Не ѝ беше приятно да усеща ръцете на Лусил върху тялото си. Маскелин беше в склада до оръжейната, ровеше в някакви сандъци с инструменти и си тананикаше доволно. Вече беше отделил чук и длето за камък.
Янти остави съзнанието си да полети през бездната между умовете като комета, пресичаща небосвода. Под нея обитателите на остров Скит бяха като малко, но гъсто съзвездие, заобиколено от безброй бледи синкави светлинки в морето. На запад Етугра бе като огромен звезден куп от прашни точици, галактика от десетки хиляди умове. С приближаването към града вниманието ѝ бе привлечено от един кораб в залива Авърли. Групичка хора се бе събрала на площада пред Администрацията. И всички гледаха към една жена.
10.
Процесът срещу Том Грейнджър
Подобно на плаващ цирк, огромната стоманена императорска пароходна яхта от клас „драконоловец“ приближаваше крайбрежието на Етугра. Трикоминният едномачтов „Екселсиор“ бе много по-лъскав и впечатляващ от фрегатата на Браяна. Ако можеше да се вярва на хвалбите на Хю, пред очите ѝ бе най-бързият и най-луксозен кораб на света. Яхтата излезе от Глот Мадера и навлезе в района на площад Авърли само на парна тяга, придружавана от звуците на фанфарите и тромпетите на строените на борда ѝ глашатаи. Изопнатите ѝ платна бяха бели като девствен сняг. Трите комина бяха разположени зад кабината на щурвала и пред мачтата и изхвърляха в небето облаци от пара и дим от изгорената китова мас. Носът пореше мътните води, обшитият с мед корпус сияеше на слънцето, оръдията лъщяха като адмиралски копчета. По такелажа бяха накачени златисточервени флагчета с имперския герб. На носа бе монтиран огромен харпун, чиито подпори се сливаха с повдигнатите ръце на металната статуя отпред. Браяна предполагаше, че статуята е на някое мятащо мълнии морско божество, но когато яхтата се приближи, осъзна, че лицето ѝ носи чертите на самия Хю. Скулптурата бе доста либерална по отношение на неговото телосложение.
Отново зазвучаха фанфари, сега вече придружени от ритъма на барабани.
Тълпата около Браяна нададе радостни възгласи.
— О, за бога — изпъшка тя и извади шишето, но някой я бутна и то се изтърколи в краката на хората около нея. Изчезна преди да успее да го вдигне. Браяна изпрати мислено предупреждение, мощно като артилерийска канонада, и в отговор чу протестните викове на хаурстафи, намиращи се почти на другия край на света. Но никой от крещящите край нея имбецили не ѝ обърна внимание. Тези тъмничари имаха глави, дебели като желязо и безчувствени като труповете на Удавниците на крайбрежната.