Осем моряци се бяха строили на лявата палуба и един от офицерите — вероятно Мелор — им раздаваше карабини.
Мъртвешкият кораб се приближаваше. Не се виждаше никакъв екипаж. Корпусът и надстройките бяха излети от желязо, но сега вече Маскелин виждаше, че са пострадали от силен пожар. Огромни части от фалшборда бяха обгорели и почернели, променени до неузнаваемост. От кулата висяха кабели, поклащаха се като скъсани въжета. Той преброи останки от шест оръдия на левия борд, странни метални оръжия, всичките с конични приставки върху дулото. Изглеждаха обгорени, разтопени, извадени от строя. На носа все още се виждаше главата на унмерска девица, олющена от боята и разтопена частично до шлака. Общата разруха придаваше на кораба призрачен и зловещ изглед. „Това е драконов огън — помисли си Маскелин. — Драконов огън!“
Моряците вече бяха насочили оръжията си към унмерския кораб и не сваляха от него погледи, докато се плъзгаше на няколко стъпки от „Хазяйка“. Под ритмичното туптене на машините на драгата Маскелин сякаш долавяше стенанията на железния корпус на броненосеца, плисъка на водата между двата кораба и някакъв едва доловим слаб писклив звук, който като че ли идваше от кулата.
Миг по-късно унмерският кораб ги подмина. Маскелин го гледаше как се разтваря в мъглата.
Пое си дъх.
— Вярно ли е каквото говорят за мъртвешките кораби? — попита Лусил.
— Не бих се обзаложил за всичко казано.
— Мелор смята, че все още ги управляват мъртъвци.
Маскелин се намръщи.
— Нещо ги управлява, наистина, но не са призраци. Машините им извличат електрически потоци от въздуха. — Той разтърка очи и хвана руля. — Не знам… енергията вероятно се предава отнякъде, от станция или бункер, от някое място, където хаурстафите и техните помощници не могат да проникнат.
— Смяташ ли, че някъде все още има колония на свободни унмери?
— Възможно е.
Тя потрепери.
— Ще ида да видя как е Джонтни.
Остави Маскелин сам в кабината на щурвала. Известно време той се взира в гъстата мъгла, търсейки нещо необичайно. Бумтенето на двигателите не можа да му успокои нервите, както правеше обикновено. Унмерски броненосец, все още кръстосващ тези води след бог знае колко стотици години? Душите на омагьосания му екипаж вдълбани в метала с помощта на изгарящ огън в Битката при Ел? Умът му отказваше да го приеме. Унмерските капитани бяха мъртви отдавна. И бруталистите и операторите. Корабът вероятно все още получаваше енергия от далечна станция, което означаваше, че би могъл да бъде управляван от разстояние. Но колония на свободни унмери? Маскелин знаеше само за един все още непленен унмерски воин. Помъчи се да си припомни едно детско стихче, което бе учил в училище:
Имаше и още, но не можа да си го спомни. Огромните дракони, водени от Аргусто Конквилас, се бяха съюзили с хаурстафите, за да въстанат срещу унмерските си господари. Конквилас бе разгромил унмерския флот при Ел и по този начин бе предал собствения си народ заради любовта на една хаурстафска магьосница.
Камбаната зазвъня отново.
Тръпки плъзнаха по гърба на Маскелин, защото през червеникавата пелена зад прозореца различи неясния корпус на мъртвешкия кораб, който пак се носеше към тях. Нямаше никакво съмнение — зловещата ръждясала кула и страховитият писклив звук бяха същите. Изглежда, бе завил обратно някъде в мъглата. Маскелин завъртя руля надясно, отвори вратата и се провикна към предната палуба:
— Доведете ми Янти, трябва да ми помогне.
Мъртвешкият кораб се приближаваше и за един кратък миг на Маскелин му се стори, че различава върху забулената в мъгла палуба някакви неподвижни човешки фигури. Но после видението изчезна и корабът изглеждаше безлюден както преди. Само обгорено желязо и сплетени ръждясали метални въжета. Мъглата си играеше с възприятията му.
Щяха да се сблъскат. Маскелин увеличи мощността на двигателите и опита да прекара „Хазяйка“ покрай унмерския кораб. Този път щеше да е съвсем близо. Долу, на предната палуба, екипажът изтича на носа, насочил карабините в случай, че се появи противник.