Блъсна с юмрук по люка.
След миг отвътре се чу глас:
— Кой е?
— С кого говоря? — попита властно Грейнджър.
— Старши моряк Флечър, сър.
— Не отваряй люка на никого, старши моряк Флечър — нареди Грейнджър. — Това е заповед. Нито на мен, нито на никого. И при никакви обстоятелства не приемай заповеди от мостика. Разбра ли ме?
— Да, сър. Какво става?
— Корабът е превзет от революционен отряд. Държат първия помощник за заложник на мостика.
— Революционери? — Това беше друг глас, някой, изглежда, разговаряше с Флечър, но полковникът не чуваше какво си казват. После Флечър пак се обади: — Сър, можем да спрем машините.
— В никакъв случай — отвърна Грейнджър. — Нека изгорят резервите. Така ще осигурим достатъчно време, за да могат имперските самароли да се качат на борда. Имате ли пистолети?
— Не, сър.
— Саби?
— Не, сър.
— Как, по дяволите, ще пазите машините без оръжие? — кресна Грейнджър. — Временно мога да ви оставя пистолета си. Отворете.
Чу се тракането на резето, после люкът се отвори.
Грейнджър — стиснал ножа — влезе.
Маскелин прескочи парапета и се озова на палубата на унмерския мъртвешки кораб, следван от двама от най-добрите си моряци. Кичънър бе стар воин, пазил гърба на Маскелин още по времето на Маковите войни — подходящ човек, когото да държиш до себе си, когато дойде време да се размахват оръжия. Робъртс беше по-млад, но с остър ум и бързо се ориентираше в обстановката, освен това не беше суеверен. Останалите моряци се заеха с ремонтни работи и опитите да освободят мъжете в машинното. Повечето потръпваха ужасено само при мисълта да стъпят на борда на унмерския кораб. Маскелин не го прие за добър знак.
Кървавочервени мъгливи повлекла се нижеха между висящите въжета. Разкривената желязна палуба бе покрита с гъст слой пепел, изпълваща въздуха с миризма като от стара влажна пещ. Металът под краката им трополеше глухо, докато тримата доближаваха огромната електрическа кула.
— Чувате ли? — попита Робъртс.
— Кое? — отвърна Кичънър.
— Бръмченето. — Робъртс посочи високата кръгла кула. — Идва оттам.
— Все още получава енергия отнякъде — рече Маскелин.
Стигнаха до кулата и Маскелин допря ръка до подпорите ѝ и долови слаби вибрации. Косата му настръхна от преминаващия по нея невидим електрически поток и му се стори, че бръмченето се усилва. Той бързо отдръпна ръка. Синкави пламъчета танцуваха още няколко секунди между пръстите му, преди да изчезнат. „Нима все още работи след триста години? Откъде идва енергията?“
Доближи едно от зловещите наглед оръдия, закрепени с огромни болтове за палубата. Конусовидните приставки върху дулото не допускаха възможността да изстрелва каквито и да било снаряди. Може би беше стреляло с електрически потоци? Малко вероятно бе да поправят подобно устройство, още повече че металът бе почти стопен и се бе стекъл надолу.
Продължиха към кърмовата кула.
— Вижте — каза Кичънър и посочи един участък от палубата, където черни петна от обгаряне оформяха очертанията на проснато човешко тяло. Изглеждаше така, сякаш трупът е бил вдигнат и е оставил точен отпечатък.
— Ето там има още — каза Робъртс. — Четири, не, пет.
Маскелин огледа черните контури и каза:
— Това са останките от екипажа. Всички са били магьосници. „И дори костица не е останала от тях“ — добави наум. Драконовият огън ги бе стопил напълно. Маскелин се наведе да огледа едно от петната по-внимателно…
… и отскочи. За един кратък миг почувства пронизваща горещина и му се стори, че всъщност той самият лежи на палубата, сред дим и огън, задушен от отвратителната смрад на изгоряла плът и почти оглушал от виковете на умиращите наоколо. „Живи изгорени. Изгорили са ги живи преди триста години.“ След странното преживяване трепереше и трябваше да минат няколко секунди, преди ехото от виковете в главата му да утихне. Дали корабът не бе погълнал част от субстанцията на мъртъвците? Всички унмерски творения съдържаха искрица от безкрайното. Дали пък екипажът не бе успял да се скрие вътре по някакъв начин?
— Да не се мотаем повече — рече той.
В кърмовата кула имаше врата, водеща към капитанската каюта.
Тук нямаше почти никакви следи от пожар. Къс облицован с ламперия коридор завършваше с малка умивалня отляво. В нея имаше очукан меден умивалник, дървен скрин, а на пода бяха нападали книги, отдавна изгнили. Маскелин взе една. Беше томче по магьосническа медицина, написано на унмерски и пълно с илюстрации на отворени човешки трупове до усукани с жици пръчки и сфери. Преведе заглавието като „Съдови тъкани при човека“.