Той завъртя руля силно надясно и намали мощността на двигателя, за да промени курса, но по силата на инерцията „Екселсиор“ продължаваше саморазрушителното си плаване. Върху палубата се сипеха откъртени камъни. Чуваше се пронизително скърцане на изкривен метал. Грейнджър изруга и усили мощността. Сега не беше време да се тревожи за корпуса.
Корабът изви бавно, с прощално скърцане на метал се откъсна от брега и се понесе към центъра на канала. Златиста слънчева светлина се отразяваше от медната обшивка и озаряваше фасадите на затворите от двете страни на канала, сякаш в морето плаваше огромен фенер. Грейнджър вече различаваше отпред отвора на Глот Мадера и далечния морски хоризонт.
12.
Глас от пепелищата
18-ти Хю дъждовен, 1457
24 градуса и 16 минути северна ширина
5 градуса и 43 минути западна дължина
На мъртвешкия кораб от два дни. Мъглата се вдигна вчера сутринта, но горчивият спомен за нея остава в сърцата на хората. Броненосецът сякаш е твърдо решен да попречи на завръщането ни на остров Скит. Двигателите му замират всеки път, когато се отклоним от тясната зона между 342° и 354°, сякаш доставката на електрически потоци до кулата внезапно се прекратява. Някой се меси отдалече в плаването ни.
Но кой? И къде се опитва да ни отведе?
Ако продължаваме на запад-северозапад, ще навлезем в контролираните от Хаурстаф води около Ел и Ирилианските острови, където ще бъдем изложени изцяло на милостта на Гилдията. На изток от настоящото ни местоположение са северните покрайнини на империята, откъдето лесно бихме могли да достигнем Лосото. Този отсек между 342° и 354° не води никъде освен в мразовитите пущинаци на Пертика, където със сигурност ще намерим гибелта си сред отровни ледени полета. В опит да си възвърнем контрола вдигнахме импровизирано платно на корабната кула, но то едва успява да улови достатъчно вятър, за да поддържа настоящата посока срещу теченията. Сякаш самата природа заговорничи срещу нас. Абърнати свали капака на двигателя, но не можахме да разгадаем принципите, на които работи. Сред безбройните кабели и стъклени ромбове той откри женски таз.
Тези събития, както и някои други, карат екипажа да вярва, че корабът ни е обитаван от призраци. Но как е възможно това? Как може съзнанието да надживее смъртта? Ако съществува отговор на този въпрос, той със сигурност се крие в унмерската наука и е вплетен в самата безкрайност. Така разглеждан вън от времето предмет трябва да включва всяко едно от състоянията си на съществуване, от нищото преди създаването му до нищото след неговото изчезване. Но, от друга страна, какво ще стане, ако този предмет — кораб например — съдържа в себе си субстанцията на нещо, което е много по-голямо от физичната вселена, по-голямо от самото време?
Дали безкрайността не е вплетена в тъканта на този прокълнат кораб?
Ако е така, няма ли той да продължава да бъде обиталище за своя мъртъв екипаж?
Каквато и да е истинската причина за тази загадка, няма никакво съмнение, че сме свидетели на действията на злонамерени сили. Хронографите и компасите, които пренесохме от „Хазяйка“, отказват да работят тук, а същевременно много от унмерските уреди, взети с нас, внезапно оживяха, засветиха, забърбориха или заскърцаха, сякаш неуловимите електрически потоци са ги пробудили. Повечето пресни продукти, които взехме от стария кораб, тук бързо се развалиха. Сякаш разрухата на броненосеца извира от собствените му пори. Лусил предложи да забавим загниването, като замразим храната в помещения с креспични соли, но тези запаси са ми нужни, за да попреча на последната стъкленица с вакуумни мушички да се разтопи.
Всички на борда страдат от кошмари.
Мен самия ме измъчва видението на гибелта на „Хазяйка“. Загубата ѝ ме засегна дълбоко. Остана на вода близо два часа, след като я напуснахме, преди морето да я погълне. Всички стояхме на борда на броненосеца и я гледахме как изчезва в червеникавите саламурени води.
По това време групата на Мелор бе успяла да си пробие път в машинното, но за съжаление не успяхме да спасим хората вътре. Морската вода бе променила телата им отвъд всякаква надежда за възстановяване.
Лусил има кошмари, в които нашият син умира, но те вероятно са породени от тревогите ѝ във връзка с поведението му напоследък. Нощес, когато се събудила, установила, че Джонтни не е в легълцето си, макар че вратата на каютата ни беше залостена. След трескаво търсене го открихме да пълзи на горната палуба към морето. Лусил се закле да не мигва, докато не се приберем у дома, но изтощението ѝ е очевидно.