Хората избягват погледа ми и почти не разговарят помежду си. Духът им бързо се срива и все по-често наблюдавам изблици на необясним гняв. Въпрос на време е кога ще избухнат размирици. Трябва да намеря начин да насоча вниманието им другаде. Страхувам се, че ще се наложи да пожертвам някого заради останалите.
От каютата ми непрестанно изчезват разни предмети, включително две манерки вода, перлен фенер, дребни монети и унмерските очила. Имаме крадец на борда — крадец, който, изглежда, е решил да застраши живота на сина ми. Кой би имал причина да извърши подобно нещо!
Някой почука на вратата. Маскелин остави писалката, стана от бюрото, отвори вратата и видя, че е Кичънър. Беше се навел над отворен сандък.
— Открихме тези неща в едно скривалище в трюма — каза Кичънър. — Готвехме се да ги хвърлим, но реших, че ще искате първо да ги погледнете.
Маскелин погледна в сандъка. Беше пълен почти догоре с прах, но се подаваха и краищата на странни предмети: дебели железни пръстени, усукани с жици. Той почисти един пръстен от праха и го вдигна. При допир намотките му се сториха нагорещени. От тях полъхна на обгорял метал.
— Колко такива има? — попита той.
— По дванайсет във всеки сандък — отвърна Кичънър. — Извадихме пет сандъка от скривалището. Бяхме свалили долу хранителните припаси, но те се развалиха толкова бързо, че направо да не повярваш. Накарах хората да върнат останалото в каютите на кърмата, докато Робъртс и още неколцина потърсят причината. Малко след това се натъкнахме на скривалището. — Той се поколеба. — Не е само гниенето. Припасите се местят.
— Как се местят?
— Сандъците ни не остават на едно място. Когато ги поставим някъде и се върнем след час, откриваме, че са преместени, сякаш някой ги е бутнал встрани, докато ни няма. Хората… знаете какви са настроенията, сър. Говорят, че чували шепот, когато наоколо няма никой, такива неща.
Маскелин облиза изцапаните си с прах пръсти.
— Има вкус на…
— Костен мозък — каза Кичънър.
— Това е усилвател — каза Маскелин. — Унмерските бруталисти са консумирали човешки тъкани, за да увеличат силата си. — Завъртя пръстена в ръце. По нищо не личеше, че все още функционира. Какво ли още можеше да усилва? — Ефектите, които сте наблюдавали, са само остатъчни: ускоряване на загниването, инерция, гласове.
— Значи да ги хвърлим в морето?
— Всичките.
Морякът изглеждаше облекчен.
— Освен този — добави Маскелин. — Ще го запазя за изследване. — И го сложи на масата. — Има ли друго?
Кичънър се поколеба.
— Пултът за управление, сър. Абърнати успя да отвори вътрешния капак. — Въздъхна. — Пълен е с кости. От пет или шест трупа. Всичките деца.
Маскелин кимна.
— Човешки жертвоприношения. Кажи на Абърнати да го затвори преди хората съвсем да са пощурели. Какво е положението с водата?
— Пречиствателят продължава да се държи странно, капитане. Течността, която излиза от него, прилича на урина и има същия вкус. Но повечето от нас я пият въпреки това. Нямаме друга възможност.
— Кой не я пие?
— Дънкан, Абърнати и още неколцина. Казват, че предпочитат да умрат.
Положението се влошаваше по-бързо, отколкото очакваше Маскелин. При подобно темпо щеше да изгуби по-голямата част от екипажа преди да стигнат остров Скит. Той въздъхна.
— Ще видя какво може да се направи. Абърнати ми е нужен в най-добро състояние. А ти ще ме информираш за всички необичайни неща.
След като Кичънър си тръгна, той се върна при дневника и добави още няколко думи.
Който и да е нашият крадец, ще го превърна в пример за назидание.
Янти се върна в тихия мрак на собственото си тяло. Сърцето ѝ тупкаше като на птиче. Крадецът на Маскелин бе много по-близо до него, отколкото той можеше да си представи. Но кой би заподозрял собственото си дете?
Тя бръкна под койката, извади детското одеялце, което бе скрила, и го разгъна в скута си. Вътре бяха очилата, откраднати от Джонтни по нейна команда — лещите и гравираната рамка блестяха като скъпоценно съкровище. Янти ги огледа, после внимателно си ги сложи.
Каютата внезапно изникна пред погледа ѝ — взрив от светлина в мрака. Това бе придружено от странен пукащ звук, който бързо утихна. Каютата беше толкова тясна, че имаше място само колкото да се изправи и да разпери ръце, и същевременно сега ѝ се струваше пълна с много повече предмети от външния свят: грапавата ламперия, неравните дъски на пода, койката, черната желязна врата, дръжката, ключалката. Освен това чуваше ясно плясъка на водата в корпуса, бумтенето на двигателите и скърцането на стените — всичко това с доскоро безполезните си уши!