С ужас осъзна, че нейният кораб също не е избегнал всеобщото разрушение. Наоколо кипеше трескава активност. Десетина моряци тичаха с кофи вода и се мъчеха да потушат бушуващия на кърмата и десния борд пожар. Не приличаха на моряците, които бе виждала. Бяха необичайно високи и с фини черти, а очите им бяха тесни като цепки. Носеха доспехи и нараменници от твърда черна материя, изрисувани с букви и числа; носеха и пръстени, обици и амулети от сребрист метал. Някои бяха обръснали главите си до голо и челата им бяха татуирани с различни унмерски символи, докато други бяха завързали косите си на плитка, усукана с тънко шнурче. Нито един не поглеждаше към Янти. Тя осъзна, че е призрак сред тях.
Унмерските моряци затрупаха основата на кърмовата кула с мокри одеяла, а другарите им продължаваха да носят кофи. Дим се виеше през разкривените основи на кулата. Чуваше се скърцане на метал. Из въздуха летяха искри и въглени. Междувременно екипажи от по двама души боравеха с множеството странни бронзови оръдия, закрепени върху палубата на равни разстояния. Бръмченето и поскърцването идваха тъкмо от тези оръдия. Три от оръдията на десния борд откриха едновременно огън. От коничните им накрайници излетяха пукащи кръгове синкава енергия и полетяха в небето с пронизителен вой.
И тогава видя драконите.
Три от летящите змии се спускаха към унмерския кораб, разперили огромните си черни криле, телата им бяха облечени в сребриста броня. Всеки изглеждаше голям колкото кораба, а на гърба на средния, най-големия, яздеше човек.
Беше със златна броня и размахваше копие, за което бе завързано шляпащо червено флагче. Янти не можеше да го различи ясно, но си го представи като висок и строен, каквито бяха моряците около нея.
Някъде на задната палуба се чу звън на камбана и мъжете се развикаха:
— Кабаш рака. Нол.
— Сири, сири.
Янти не можеше да си преведе думите, но долавяше напрежението в гласовете.
Откъм електрическите оръдия долетяха нови пронизителни звуци, сочещи, че артилеристите са изстреляли нов залп. Синкави пламъци литнаха кръгообразно в небето през тъмните облаци. Драконите се разделиха — двата странични се отдалечиха, а най-големият се снижи рязко под синята канонада и нападна кораба. Бронираният му търбух лъщеше в червено, отразявайки горящото море, дългата коса на ездача се вееше.
Някой извика:
— Бруталист!
Тя долови движение до себе си и отскочи. Едър мускулест мъж я подмина, без дори да я поглежда. Беше гол до кръста, изрисуван със стотици татуировки на числа и концентрични кръгове, всичките обшити с медна тел. Застана неподвижно, опрял юмруци на хълбоците си и втренчил поглед в приближаващия се дракон. В единия си юмрук стискаше тежък железен пръстен. „Унмерски бруталист, Боен магьосник.“
— Конквилас — извика той.
Драконът отвори паст и избълва облак течен огън.
Бруталистът внезапно се подпря на коляно и вдигна пръстена над главата си. Сфера зеленикава светлина се разтвори над него, обгръщайки го мигновено в потрепваща мараня. Черни искри подскачаха върху блестящата повърхност, придружени от плющящи звуци и равномерно нарастващ свиреп вой. Димът наоколо се завъртя във вихрушка, поглъщан от сферата. Сякаш самият въздух изчезваше в нея, лишен от правото да съществува. Янти предположи, че железният пръстен е усилвател на магьоснически умения. И тогава се чуха нови звуци, като трополене на железни копита. През редуващите се завеси от ярки отблясъци и сенки Янти мярна за миг лицето на бруталиста — мрачно и решително, с присвити съсредоточено очи. Устните му помръдваха, докато нашепваше думи, които тя не можеше да чуе.
Драконовият огън се стовари върху кораба, мина през подпорите на кулата и заля палубата като кипящ поток от лава. Колкото и да бе невероятно, в първия миг унмерските моряци издържаха на обстрела. Черни пламъци обгърнаха кожата им, докато се опитваха да неутрализират горещината и огъня. Но вакуумът, който създаваха около себе си, успяваше да всмуква само част от огъня. А той беше сякаш безкраен. Скоро моряците започнаха да падат около Янти, виковете им отекваха надалече. Янти също извика уплашено, когато една втечнена топка огън я обгърна — и чак след секунди осъзна, че всъщност не гори. Тя всъщност не беше на палубата. Беше призрак, призрак, призрак. Янти осъзна, че повтаря тези думи на глас, но те не укротяваха страха ѝ.