Навлизаха в залив, пълен с унмерски бойни кораби. Маскелин чуваше ясно бумтенето на машините, плясъка на вълните в корпуса и звъна на чуковете от корабостроителницата на брега. Оранжеви пламъци от горелките на работниците озаряваха периодично корпусите на ремонтираните съдове, докато други по-магични светлини танцуваха тук-там по брега. В ход бе преоборудване на корабите. Скоро след това той разпозна града на морския бряг. Това беше Лосото, но не в сегашния му вид. Морето бе синьо, все още непомътняло и вероятно с трийсетина разтега по-ниско от сегашното си ниво. Красиви бели сгради покриваха стръмния бряг на залива, улици се виеха около скалистия хълм, където сега се издигаше дворецът на император Хю. Огромни крилати дракони се рееха в небето, пленени от своите унмерски господари.
Унмерите се готвеха да срещнат хаурстафския флот при Ел, което означаваше, че Аргусто Конквилас вече бе предал сънародниците си. Неговата любима, кралица Ария, щеше да наруши Хаурстафския обет за неутралитет и да въвлече Гилдията във война срещу тези, които бяха поробили Изтока. И все пак Маскелин подозираше, че Конквилас не е давал пукната пара за човечеството. Че легендарният ловец не е обичал нищо друго освен себе си и своите скъпоценни дракони.
Маскелин завъртя колелцето отново, връщайки се назад във времето. Очилата тихо пукаха, докато пред погледа му се нижеха дни и нощи.
Озова се в дъбова гора, най-вероятно Великата Анейска гора на север от Лосото. Император Хю бе построил летния си дворец на брега на едно езеро сред тези хълмове. Пътеката, по която вървеше, се виеше между склоновете към дървена къщурка с каменен комин, от който излизаше дим.
Когато доближи прага, вратата се отвори и от нея излезе унмерска старица. Носеше прости селски дрехи. Погледна го и се усмихна. А после го прегърна.
— Толкова се радвам да те видя — каза на унмерски. — Баща ти е долу при реката, нали все лови риба. Да не си посмял да слезеш при него преди да си хапнал нещо.
Дръпна го вътре. Обзавеждането бе непретенциозно, но цареше ред — няколко стола около маса, легло с пъстроцветно вълнено покривало, чайник върху печката. На една лавица до прозореца имаше колекция от малки стъклени животинки. Старицата взе от лавицата две чаши.
Маскелин завъртя колелцето отново, този път напред във времето. Образът на къщурката затрептя в пулсиращи сенки и светлини. Той чу звук като от стрелба, последван от оглушителен рев. Завъртя колелцето напред до настоящето.
Заслепи го ярка светлина. Шумът бе пронизителен и почти непоносим. Маскелин извика и смъкна очилата от лицето си.
Боже всемогъщи!
Сякаш някаква универсална сила или бариера бе попречила на мъртвия магьосник да види настоящето през очите на Маскелин. Самият Маскелин виждаше назад, но магьосникът не можеше да гледа отвъд своето време. Космосът не позволяваше подобен парадокс. Очилата нямаха кой знае каква полза за никого — освен за някой историк.
Изглежда, Янти така и не бе завъртала настройките докрай. Маскелин се замисли дали да не ѝ даде очилата. Така най-бързо щеше да се научи да не си играе с унмерски изобретения.
По-късно може би. Той прегледа бележките си и добави:
Ако пространството е разликата и дистанцията между два предмета, какво се случва на места, където пространството е нула?
Порови в една кутия на масата и извади две магнитни плочки. Обърна ги една към друга със северните полюси, докато усети, че се отблъскват. После ги завъртя наопаки и отбеляза привличането между срещуположните полюси. Помисли си, че веществото в единия полюс трябва да е идентично на това в другия. Отново взе писалката.
Може ли пространството да се разтегля и сгъстява? Дали силите на привличане и отблъскване, каквито се наблюдават между полюсите, не са само израз на желанието подобни сгъстени пространства да постигнат равновесие, определено чрез усреднена вариация на заобикалящата го вселена? Колкото повече намаляват променливите между две точки, толкова по-голяма енергия се изисква, за да продължи сгъстяването на пространството, докато то достигне стойност нула. Енергията, съдържаща се в едно толкова компресирано пространство, трябва да е наистина огромна. Съществува ли равнище, където силите на привличане и отблъскване вече не са приложими?
Дали нашата вселена някога не е била самотна инвариантна точка, може би една от многото точки, съдържащи огромни количества пространство в свръхсгъстена форма? Какво ще стане, ако разширяването на пространството продължи? Остават ли все още малки възли от свръхсгъстено пространство в сърцевината на всичко? Подобни възли биха могли да съдържат идентични частици, впримчени заедно и същевременно неспособни да се отблъскват, докато не настъпи промяна. На един такъв хоризонт (или хоризонти — ако пространството наистина има вълнова форма) ще се събират противоположни частици и същевременно няма да могат да се сближат. Нещо повече, ако компресираното пространство няма физична величина, тогава всеки от тези възли ще действа като вакуумна помпа, привличайки постоянен поток от несгъстено пространство (създадено от променящи се частици) вътре в себе си. Защо да не наречем една такава сила гравитация?