Глава 18
Анита обмисли възможността да замине за Атина и да разпита всеки антиквар и колекционер в града лично. Този директен подход вероятно щеше да я задоволи, но все пак не можеше да очаква следващата орисница просто да падне в скута й.
А и нямаше желание да се впуска в подобно приключение само заради думите на малоумна патка като Тия Марш. Не, колкото и да й се искаше да действа, това нямаше да свърши работа.
Нуждаеше се от насока и следи. Нуждаеше се от служители, които да й вършат работа, за да не й се налага да ги прострелва в главите.
Тя въздъхна тежко. Беше разочарована, че убийството на бившия й служител бе отбелязано само с няколко реда в „Ню Йорк Пост“. Е, това говореше много за света. Един труп привличаше вниманието на пресата по-малко от втория брак на известен певец.
Това доказваше, че парите и славата управляват света — нещо, което тя бе знаела цял живот. Тези два елемента бяха нейна цел още когато живееше в мизерната къщичка в Куинс и все още се наричаше Анита Горински. Когато бе наблюдавала как баща й се скъсва от работа за смешна заплата, с която майка й се опитва да свърже двата края ден след ден.
Знаеше си, че мястото й не е там, между онези мърляви стени, които майка й се опитваше да разнообрази с картини от битпазар и домашно ушити пердета. Никога не се бе чувствала част от този свят с умирисани на лук стаи и плетени покривчици. Широкото, чисто лице на майка й и грубите, мазолести ръце на баща й я караха да се срамува.
Беше ги презирала заради тривиалността им. Гордостта им от нея, единствената им дъщеря, радостта, с която се жертваха, за да й осигурят по-добър живот, я отвращаваха.
Още като дете тя знаеше, че съдбата й бе отредила нещо повече. Но съдбата все пак се нуждаеше от малко помощ.
Беше взимала парите на родителите си и бе настоявала за повече. Заслужаваше ги. Беше си ги спечелила. Всеки цент бе спечелен с цената на дните, в които бе живяла в ужасния апартамент с шумно течаща тоалетна и постоянно свиреща полка.
И им се беше отплатила по свой собствен начин, като се увери, че инвестициите им в нея носеха значителни дивиденти.
Не беше виждала родителите си и двамата си братя повече от осемнадесет години. Що се отнасяше до света, където живееше сега, а и до самата нея, тя нямаше семейство.
Съмняваше се, че някой от старата махала би познал някогашната Нита в сегашната елегантна жена.
Анита се надигна и отиде до старинното огледало с позлатена рамка, което отразяваше просторната й гостна. Навремето косата й бе дълъг кестеняв водопад, който майка й разресваше и навиваше с часове. Носът й бе голям, а предните й зъби — щръкнали. Бузите й бяха меки и закръглени.
Няколко невидими шева, добър стоматолог и отличен фризьор бяха променили вида й. Анита винаги бе знаела как да подчертае добрите си страни.
В душата си беше останала такава, каквато бе навремето. Гладна и твърдо решена да задоволи апетита си.
Беше убедена, че мъжете са винаги готови да поставят пълна чиния пред една красива жена. Стига мъжът да вярва, че жената ще се отплати със секс, менюто е безкрайно разнообразно.
Сега тя беше много богата вдовица и можеше да си плати храната сама.
Но мъжете все още бяха полезни. Колко много връзки й бе осигурил скъпият й покоен съпруг. Истината беше, че Пол бе много по-ценен мъртъв, отколкото жив. Фактът, че бе вдовица, караше мъжете да я уважават повече и да се надяват, че ще е благосклонна към тях.
Тя се върна замислено до писалището си и отвори подвързания с червена кожа бележник на мъжа си. Пол беше твърде старомоден в някои отношения и бе поддържал бележника си безукорен. В последните години, когато вече едва държеше химикалката, Анита бе записвала имената вместо него.
Добрата, грижовна съпруга.
Тя прелисти няколко страници, докато открие търсеното име. Стефан Никос. Доколкото си го спомняше, бе около шестдесетгодишен. Жизнен и богат. Маслинови гори или лозя, вероятно и двете. Не беше съвсем сигурна. Не си спомняше и дали е женен в момента. Важното бе, че имаше пари и власт и се интересуваше от антики.
Анита отключи едно чекмедже и извади собствения си бележник. В него беше записала всички, които бяха дошли на погребението на мъжа й, а също и какви цветя бяха изпратили. Господин и госпожа Стефан Никос не бяха пристигнали от Корфу или Атина — имаха къщи и на двете места, но бяха изпратили пет дузини бели рози, съболезнователна телеграма и лично писмо до опечалената млада вдовица.