— Мислех, че живееш сам — започна тя, когато се качиха в асансьора.
— Сам съм.
— Не, имах предвид, че нямаш съседи.
— Нямам — отговори той. — Моят е единственият апартамент в сградата.
— Тя изглежда прекалено голяма, за да не се използва цялото й пространство.
— Използвам го.
Асансьорът спря. Джак отключи и отвори вратата към апартамента си.
— Е — каза Ребека, като пристъпи по излъскания под от тъмно дърво и огледа бежовите стени, картините и широките прозорци. — Наистина си използвал пространството.
По пода бяха проснати великолепни килими. Ребека не разбираше достатъчно от тези неща, за да познае стила, но хареса съчетанието на цветове и начина, по който подчертаваха дълбоките възглавници на канапетата и креслата и дори лъскавия под.
Ребека забеляза първо, че апартаментът бе изключително спретнат, а после и вкуса, с който бе обзаведен. Всичко беше стилно. Тя хареса стъклените тухли, които разделяха кухнята от всекидневната, и арките, водещи към коридорите и спалните.
— Огромно място за сам мъж.
— Не обичам да се чувствам притиснат.
Тя кимна и си помисли, че апартаментът му подхождаше идеално. Умно и необичайно място за умен и необичаен мъж.
— Можеш да си сигурен, че няма да те притискам, Джак. Има ли място, където мога да си оставя нещата и да се измия и преоблека, преди да отидем да видим братята ми?
— Две спални надолу по коридора. Моята е вдясно, онази за гости — вляво — отговори Джак, изчака един секунда и добави: — Изборът е твой.
— Така ли? — въздъхна тя предпазливо и вдигна сака си. — Ще взема стаята за гости засега. И трябва да ти кажа нещо.
— Давай.
— Искам да спя с теб, а обикновено не изпитвам подобни желания към мъж, с когото съм се запознала наскоро. Но си мисля, че ще е по-разумно да сме внимателни още известно време. Докато и двамата не се уверим, че сексът не е някакъв вид заплащане от страна на някой от нас.
— Не приемам секса като разплащателно средство.
— Това е хубаво и ще си сигурен, ако ти се предложи, че не е заплащане. Няма да се бавя.
Тя понесе сака си напред и избра стаята вляво.
Джак пъхна ръце в джобовете си и отиде до прозореца. После се обърна решително. Беше направил две крачки след Ребека, когато телефонът в кабинета му звънна.
Той изслуша помощника си, който му съобщи, че госпожица Гай го бе търсила отново. Вероятно я бе оставил да чака прекалено дълго.
Джак тръгна по другия коридор към кабинета си. Преди да звънне, провери телефона си за бръмбари, после включи собственото си записващо устройство.
Някои хора може би го смятаха за параноик. Той предпочиташе да мисли за действията си като за стандартна оперативна процедура.
— Анита? Джак е.
— О, слава богу! От часове се опитвам да те открия.
Той повдигна вежди, учуден от трескавия тон на обичайно спокойния й глас, и се настани удобно на стола си.
— Не можеха да се свържат с мен. Какво е станало, Анита? Звучиш разстроена.
— Така е. Вероятно постъпвам тъпо, но наистина съм разстроена. Много. Трябва да поговоря с теб, Джак. Имам нужда от помощ. Готова съм да си тръгна за вкъщи веднага, ако можеш да дойдеш.
— Иска ми се да можех.
Няма да стане толкова лесно, скъпа, помисли си той.
— Не съм в Ню Йорк.
Джак се усмихна доволно на дългата пауза и на раздразнението в гласа й.
— Къде си?
— Във Филаделфия — излъга той. — Наложи се да проверя някои неща в офиса ни там. Ще се върна утре. Кажи ми какво е станало.
— Не знам на кого друг да се обадя. Просто не разбирам от тези неща. Става дума за орисниците. Спомняш ли си, че ти ги споменах по време на вечерята ни?
— Да. И какво за тях?
— Казах ти, че имам заинтересован клиент. Споменах за това и на други хора, направих някои проучвания, макар да признавам, че не очаквах да се получи нещо. Но се получи.
— Намерила си някоя от орисниците? — запита Джак, като отвори куфарчето си и извади торбичката. — Това звучи като добра новина.
— Може и да съм намерила. Имам предвид, свързаха се с мен за статуетката, но не знам какво да правя. О, дрънкам безсмислици! Съжалявам.
— Спокойно — каза Джак, като разопакова Атропа, завъртя я към себе си и двамата се усмихнаха един на друг.
— Добре — въздъхна Анита театрално. — Обади ми се една жена. Твърдеше, че имала една от статуетките и искала да я продаде. Естествено, аз бях скептично настроена, но реших да действам. Тя настоя да се срещнем извън офиса. Искаше да се видим на върха на Емпайър Стейт Билдинг.