Приготви фалшив файл за Клио, който щеше да успокои Анита, а на друг компютър започна да я проверява за себе си.
Вече бе стигнал до същия извод като Тия и Мълаки. Шестимата трябваше да работят заедно. Той нямаше проблеми да работи в екип, но искаше да узнае всичко възможно за този екип.
Докато изчакваше информацията, той се завъртя към мониторите. Каза си, че все пак е разумно да държи Ребека под око и включи камерите, които бе инсталирал в собствения си апартамент.
Ребека седеше в кабинета пред компютъра му с напрегнато лице и си говореше нещо. Обзет от любопитство, той включи аудиосистемата.
— Дяволите те взели, Джак, не мисли, че не мога да проникна през дяволските ти пароли.
— Ако успееш, ирландке — промърмори той, — ще бъда изключително впечатлен.
Наблюдава я известно време и забеляза бързината, с която пръстите й хвърчаха по клавишите, напрежението в присвитите й очи и извивката на устата й, когато срещнеше ново предизвикателство.
Повечето жени, оставени сами в апартамента на някой мъж, биха се поровили из чекмеджетата и гардеробите, биха проверили съдържанието на шкафчето в банята или кухненските шкафове. Но Ребека се бе насочила направо към информационния поток.
Това му хареса.
Той заглуши аудиото, после започна да пише доклад за Клио, който да убеди Анита, че й правеше услуга, като в същото време не й даваше нищо полезно.
— Това ще те успокои — промърмори си той тихо.
Джак реши да прочете доклада си отново след малко и вдигна телефона.
— Детективски отдел. Детектив Робинс.
— Търся човека със значката — захили се Джак.
— А, значи се обажда човекът с фалшивата самоличност.
— Не и аз, приятелю. Сигурно си мислиш за някой друг. Как са нещата в света на борещите се с престъпността?
— Старата история. А как върви животът в град Параноя?
— Нямам оплаквания. Чудех се дали искаш да вземеш онзи двайсетак, който ти дължа, и да го удвоиш на мача довечера?
— Да не би да намекваш, че аз, слугата на обществото, играя комар?
— Аз ще заложа на „Ангелите“.
— Давай, тъпчо. Е, след като приключихме с любезностите, кажи ми защо се обаждаш.
— Нараняваш чувствата ми. Но след като питаш, искам да провериш две описания. Мускули, вероятно на свободна практика, със сигурност местни. Мислех, че можеш да се поровиш в системата и да видиш какво можеш да откриеш.
— Може и да опитам. Разполагаш ли с имена?
— Не, но работя по въпроса. Ерген номер едно. Бял, четиридесет — четиридесет и пет години, кестенява коса, оредяваща, няма цвят на очите, блед, голям нос. Около метър седемдесет и пет, към осемдесет и пет килограма.
— Много кретени отговарят на това описание, включително и зет ми, който е безполезно говедо.
— Информацията ми е, че обича да използва юмруците си и не страда от излишък на сиво вещество.
— Да, точно зет ми. Искаш ли да го прибера и да го сритам в задника?
— Ти си решавай. Зет ти пътувал ли е наскоро из Източна Европа?
— Той не помръдва белия си скапан задник от креслото, за да отиде до бакалията на ъгъла. Да не търсиш някой известен пътешественик, Бърдит?
— Търся един кретен, който наскоро се е върнал от пътешествие в Чехия.
— Ама че съвпадение. Държим върху лед един труп, който отговаря на описанието ти. В джоба на лъскавия му костюм има паспорт. Единият печат в него е от Прага. А ерудираните ми приятели ми съобщиха, че Прага е в Чехия. Другият печат е от Ню Йорк от преди около десет дни.
Право в целта, помисли си Джак и се завъртя към компютъра.
— Можеш ли да ми кажеш името му?
— Не виждам причини да не го направя. Карл Дубровски. Момче от Бронкс. Има си чудесно досие. Най-вече за нападения и побоища. Какво искаш от нашия мъртвец, Джак?
Джак вкара името в компютъра и започна проучването.
— Кажи ми как е умрял.
— Мисля, че са виновни четирите дупки от двадесет и пети калибър, които някой е пробил в него. Намерихме го вкочанен в празен склад в Джърси. А сега е твой ред да ми снесеш малко информация.
— Не разполагам с нищо в момента, но ще ти се обадя веднага щом имам някаква информация — отговори Джак, като се приготви да започне второ проучване. — Имаш ли адреса на онзи склад?
— Господи, защо просто не ти изпратя файла по факса?
— Би ли го направил?
Джак се ухили на грубия отговор на Боб и си записа адреса.
Когато свърши разговора, записа подробно всичко, което бе научил. Тъкмо ставаше, за да си сипе ново кафе, когато погледът му попадна върху мониторите.
Маниакалният блясък в очите на Ребека го накара да се приближи и да увеличи звука.
— Не си толкова хитър, а? — мърмореше си тя. — Не чак толкова ужасно умен.