— Но ти си — отбеляза той, изненадан и впечатлен, че бе успяла да пробие охраната му.
Наистина, той не държеше поверителна информация в този компютър, а и защитната система бе сравнително скромна, но все пак бе нужен хакер със страхотни способности, за да премине бариерите толкова бързо.
— Точно както си мислех — сподели Джак с образа й. — Създадени сме един за друг.
Той си приготви кафе и се върна към работата си, докато Ребека атакуваше хард диска му.
След двадесет минути вече бе свършил всичко, което му бе нужно за момента. А когато погледна мониторите, забеляза, че и Ребека бе приключила.
Тя изключи компютъра, протегна се доволно, излезе от стаята и тръгна по коридора. Джак насочи вниманието си към следващия монитор и я видя как раздвижи скованите си рамена, сваля шнолата от косата си и я разтърсва.
Когато Ребека започна да разкопчава блузата си, той си напомни, че не е воайор и си заповяда да изключи мониторите.
После я загледа измъчено как сваля блузата си. Когато Ребека протегна ръце към закопчалката на сутиена си, Джак изскърца със зъби и спря камерата.
Взе си бира вместо кафе и прекара следващия половин час в работа, като се чудеше как, по дяволите, би могъл да се съсредоточи.
Докато се качваше нагоре към апартамента си, в главата му се въртяха доста интересни фантазии. Но нито една от тях не включваше това да намери Ребека напълно облечена, с изключение на хубавите й боси крака, застанала в кухнята до тенджера, от която се носеше ароматна миризма.
— Какво правиш? — изненадано попита той.
— Изкачвам Матерхорн. Какво мислиш, че правя?
Той пристъпи към печката и задуши.
— Прилича ми подозрително на готвене.
Душът и чистите дрехи, както и сеанса на компютъра му, я бяха съживили. Но макар умората да бе изчезнала, горещият й темперамент си беше на мястото.
— Нямах представа колко дълго възнамеряваш да ме държиш тук, а не възнамерявах да седя и да умра от глад. Между другото, нямаш пресни плодове и зеленчуци, затова се наложи да се оправям с консервирани.
— Бях вън от града. Напиши ми какво искаш и ще ти доставя всичко.
— Мога сама да си пазарувам.
— Не искам да излизаш сама.
Ребека взе голям нож от плота и лениво провери острието му на пръста си. Истинска дъщеря на майка си, помисли си Джак. И двете знаеха как да подчертаят думите си.
— Не можеш да ми нареждаш къде да ходя или кога.
— Ако се опиташ да използваш ножа срещу мен, ужасно ще съжаляваш.
Усмивката й беше хладна и остра като ножа.
— Но ти ще съжаляваш още повече.
— Не мога да оспоря това — отвърна Джак, като отвори хладилника и извади шише с вода. — Добре, ще перифразирам. Предпочитам да не излизаш сама, докато се запознаеш по-добре с терена.
— Ще взема предвид предпочитанията ти. И още нещо ако мислиш, че обяснението ти в любов ще ме накара да скоча в леглото ти…
— Не натискай това копче, Ребека — предупреди я той с леден глас. — Резултатът няма да ти хареса.
Тя наклони глава. Струваше й се интересно, че ваденето на ножа не го бе накарало дори да мигне, но споменаването на любов и секс го бе разстроило.
— Не ми беше приятно да ми кажеш подобно нещо, а после да затръшнеш вратата в лицето ми.
— Затръшнах я в собственото си лице.
Тя обмисли думите му и ги прие.
— Мога да го направя, ако и когато искам — каза тя, като взе лъжицата и разбърка яденето. — Но в момента не знам какво точно искам. А когато разбера, ти ще си първият, който ще научи за това. Междувременно, не ме затваряй пак тук като в клетка. Ако се опиташ, ще разбия хубавите ти играчки, ще съдера дрехите ти, ще запуша тоалетната и ще сътворя разни други неприятни неща. И ще намеря начин да се измъкна.
— Добре, това звучи справедливо. Кога ще ядем?
Ребека въздъхна и върна ножа на мястото му.
— След около час. Имаш достатъчно време да излезеш и да донесеш малко френски или италиански хляб за яденето. И нещо сладко за десерт.
Тя отметна косата си назад и се усмихна.
— Бях ядосана, но не достатъчно, за да правя сладкиш.
Глава 20
Тия си каза, че само глупавите деца са нервни, когато отиват на гости на родителите си. Но дланите й бяха влажни, а стомахът й свит, когато влезе в трапезарията на семейство Марш.
Беше осем и четиридесет и пет. Баща й сядаше да закусва точно в осем и половина всяка сутрин, седем дни седмично. Сега сигурно пиеше второто си кафе и бе минал от първа страница на „Ню Йорк Таймс“ към финансовия раздел. Беше приключил с плодовете и бе преминал към следващото блюдо, което днес бе омлет само от белтъци.