Майка й изпиваше билковия си чай, прясно изцедения сок и първата от осемте чаши минерална вода, с които поглъщаше сутрешната си доза витамини и лекарства, в леглото. С тях хапваше и тънка препечена филийка от черен хляб и някакъв плод.
В девет и двадесет, Алма слизаше долу, засипваше баща й с оплаквания за здравето си и му съобщаваше графика си за деня, докато той проверяваше куфарчето си.
Целуваха се за довиждане и той излизаше точно в девет и половина.
Надеждно и точно разписание като на швейцарски влак.
Навремето и тя бе част от това разписание. Или по скоро бе вкарана в него. Тяхна или нейна бе вината, че не бе успяла да направи нищо, за да наруши тази точност?
Независимо чия бе вината, дори и сега идеята да наруши графика им я правеше нервна.
Стюарт видя дъщеря си и повдигна вежди изненадано.
— Тия! Имахме ли среща?
— Не. Съжалявам, че те прекъсвам тази сутрин.
— Не ставай глупава — отвърна той, но погледна часовника си. — Би ли искала закуска? Кафе?
— Не, благодаря. Нищо.
Тия успя да се въздържи да не закърши пръсти и седна срещу него.
— Исках да поговорим, преди да отидеш на работа.
— Добре — кимна баща й, като намаза с масло филията си и премигна. — Подстригала си се.
— Да — отговори тя и несъзнателно вдигна ръка към косата си. — Преди няколко дни.
— Чудесно изглеждаш. Много шик.
— Така ли мислиш?
Тия усети как се изчервява и си помисли колко е глупаво да се притеснява от комплиментите на собствения си баща. Но пък те идваха толкова рядко.
— Мама не беше никак доволна, когато ме видя. Предполагам, че ти е казала.
— Може и да ми е казала — усмихна се той. — Но невинаги я слушам, особено когато е в лошо настроение. А тя определено беше в такова.
— Аз съм виновна. Това е една от причините, поради които исках да те видя тази сутрин. Мама се отби при мен на път към лекаря си. Беше… неудобен момент. Бях с някого — въздъхна тя тежко. — Бях с един мъж.
— Разбирам — с колебание каза Стюарт, като се намръщи и разбърка кафето си. — Разбирам ли, Тия?
— Имам връзка. Той живее в апартамента ми, докато е в Ню Йорк. Работя по един проект с него, а и с още няколко човека. И аз… имам любовна връзка с него — довърши Тия забързано и замълча.
Стюарт отново се вторачи в кафето си. Не беше ясно кой от двама им се чувства по-неудобно.
— Тия, личният ти живот не е моя работа, нито пък на майка ти. Естествено, приемам, че човекът е подходящ за теб.
— Не съм сигурна дали ти ще го намериш за такъв, но аз го харесвам — отвърна Тия и продължи бързо, когато видя повдигнатите вежди на баща си. — Макар и изненадващо, той ме намира за интересна и привлекателна, а това ме кара да се чувствам точно такава. И това ми харесва. Но мама беше и предполагам, че все още е, много разстроена. Не съм убедена дали мога да оправя нещата с нея, но ще се опитам. Ще й се извиня, ако не успея. Но не мога и не искам да подреждам живота си според нейните нужди. Или пък твоите. Съжалявам.
— Добре — кимна Стюарт, като остави вилицата си и си пое дъх. — Добре — повтори той. — Никога не съм очаквал да чуя това от теб. Казваш, че дори майка ти и аз да не одобряваме нещо и дори да се ядосаме, ти ще постъпиш както искаш.
Тия знаеше, че болката в стомаха й е от напрежение, но все пак се зачуди дали няма тумор.
— Да — отговори тя решително. — Накратко казано, точно така е.
— Добре. Крайно време беше.
Тя забрави за тумора.
— Моля?
— Обичам майка ти, Тия. Не ме питай защо, тъй като нямам представа. Досадница е, но я обичам.
— Да, знам. Имам предвид, знам, че я обичаш, а не… Винаги съм знаела, че се обичате.
— Казваш го така, сякаш не си част от уравнението.
Тия се зачуди как да се извини, после просто каза истината:
— Да, не се чувствам като част от уравнението.
— Всички ние сме виновни за това. Тя никога не успя да отреже пъпната ти връв, а аз вероятно я прерязах прекалено лесно и бързо. А ти търпеше и двама ни.
— Предполагам, че си прав. Но ти винаги си бил добър баща.
— Не, не съм — възрази Стюарт, като остави кафето си и се вгледа в изненаданото й лице. — И май не се бях замислял по въпроса, откакто навърши дванадесет години. Но се замислих, когато дойде да ми поискаш дневника на Хенри Уайли, и аз ти го донесох. Ти седеше и ме чакаше търпеливо, но изглеждаше ужасно нещастна.
— Бях нещастна.
— А сега си изненадана, че съм забелязал — каза той и взе кафето си. — Аз също се изненадах, а после се зачудих колко често не съм забелязвал.
— Често те натъжавам — промърмори Тия. — Не съм такава, каквато ти ме искаше.
— Да. А моят начин да се справя с това бе да те оставя на майка ти, тъй като ми се струваше, че с нея се разбираш по-добре, отколкото с мен. Странно, винаги съм се смятал за справедлив човек — продължи той и отпи от кафето. — Но това беше ужасно нечестно към всички, замесени в него. Според мен най-хубавото и за теб, и за майка ти е да прережеш пъпната връв лично. Ти позволяваше на Алма да те ръководи през целия ти живот. А когато аз се опитвах да се намеся, недостатъчно често, разбира се, някоя от вас или и двете заедно осуетявахте усилията ми.