Поне с нейното ставаше така.
Очите му бяха обрамчени от гъсти, тъмни мигли под изразителни вежди. Но тя се почувства запленена най-вече от самите му очи. Бяха тъмнозелени като пролетна трева с ореол от златисто около зениците. И бяха приковани в нейните, докато тя говореше. Не по досаден и натрапчив начин, а с интерес.
И преди някои мъже я бяха наблюдавали с интерес. Все пак не беше Горгона. Но някак си бе успяла да навърши двадесет и девет години, без някой мъж да я погледне така, както я гледаше Мълаки Съливан.
Вероятно трябваше да е нервна, но не беше. Ни най-малко. Каза си, че е така, защото Съливан очевидно беше изискан джентълмен — личеше и по маниерите, и по дрехите му. Говореше добре и изглеждаше уверен в себе си. Светлосивият делови костюм подхождаше идеално на високата му, слаба фигура.
Баща й, чийто вкус беше безукорен, щеше да го одобри.
Тя отпи от втората чаша безкофеиново кафе и се зачуди какъв ли щедър жест на съдбата я бе срещнал с него.
Отново заговориха за трите орисници, но тя нямаше нищо против. Беше по-лесно да говори за богове, отколкото за лични неща.
— Никога не успях да реша дали е удобно или страшно животът ти да бъде предопределен от три жени, и то още преди да си поемеш дъх за първи път.
— И не само продължителността на живота — додаде Тия и едва се сдържа да не го предупреди за вредността на рафинираната захар, когато той сипа щедра лъжичка от бялата отрова в кафето си. — А и хода му. Доброто и злото у човека. Орисниците разпределят доброто и злото справедливо. Зависи от самия човек какво ще направи с онова, което е заложено у него.
— Значи това не е предопределено?
— Всяко действие е волево или продиктувано от липсата на воля — отвърна тя, като сви рамене. — И всяко действие си има последици. Зевс, върховният гръцки бог, и доста голям женкар, пожелал Темида. Орисниците предрекли, че синът й ще стане по-прочут и по-могъщ от самия Зевс. Тогава Зевс, който си припомнил какви били отношенията му със собствения му баща Кронос, се уплашил да стане баща на такова дете. Затова се отказал от Темида. Мислел само за собственото си благополучие.
— Глупаво е да се откажеш от любимата жена само заради онова, което може да стане в бъдеще.
— Бездруго това не му е помогнало, тъй като Темида родила Ахил. Вероятно ако Зевс беше последвал сърцето си вместо амбициите, беше се оженил за нея и бе обичал сина си и бе се гордял с него, съдбата му щеше да е различна.
Какво, по дяволите, се бе случило със Зевс, зачуди се Мълаки, но реши, че е по-разумно да не пита.
— Значи той е избрал собствената си съдба, като е огледал тъмната си страна и я е проектирал върху незаченатото си дете.
Лицето й засия от отговора му.
— Може и така да се каже. Миналото безспорно влияе върху бъдещето. Ако опознаеш митологията, виждаш, че дори един пръст, потопен в морето, предизвиква вълни, които догонват потомците. Поколение след поколение.
Мълаки реши, че очите й са прекрасни, когато ги погледнеш по-отблизо. Ирисите бяха ясни и идеално сини.
— Същото е и с хората, нали? — попита той.
— Да, така мисля. Това е една от основните теми на книгата ми. Не можем да избегнем съдбата, но можем да я обърнем в своя полза или вреда.
— Струва ми се, че моята съдба се обърна благоприятно от това, че уредих командировката си точно в този момент.
Тя усети, че по страните й се разлива червенина и вдигна чашата си с надеждата да я прикрие.
— Не ми казахте с какво се занимавате.
— Корабоплаване.
Това беше достатъчно близо до истината.
— Семеен бизнес от няколко поколения. Избор на съдбата — небрежно подхвърли той, но я наблюдаваше внимателно като ястреб жертвата си. — Особено ако се вземе предвид, че прапрадядо ми е бил един от оцелелите след корабокрушението на „Лузитания“.
Очите й се отвориха широко и тя остави чашата на масата.
— Така ли? Това е много странно. Моят прапрадядо е загинал при потъването на „Лузитания“.
— Наистина ли? — изрази с мнимо учудване той. — Такова съвпадение. Чудя се дали са се познавали. Тия — каза той, като докосна ръката й нежно, — започвам да вярвам сляпо в съдбата.
Докато вървяха към хотела, Мълаки се чудеше дали да каже още нещо и как да го каже. Накрая реши да сдържи нетърпението си. Ако заговореше за статуетките прекалено рано, тя можеше да усети, че не става дума за съвпадения, а за добре подготвен план.
— Имаш ли планове за утре? — попита той.
— За утре ли? — повтори тя учудено, тъй като още не можеше да повярва, че тази вечер не си е седяла в хотела. — Не, всъщност нямам.
— Искаш ли да те взема към един? Ще обядваме — усмихна се той и я въведе във фоайето. — А после ще видим как ще тръгнат нещата.