— Мислиш ли, че партньорът му го е убил? — попита Тия.
— Не и с двадесет и пети калибър. Ако някой тип използва подобно оръжие, ще го изритат с презрение от профсъюза на трошачите на крака.
— Анита — каза Мълаки и се приближи към таблото, където Джак бе закачил нейна снимка. — Не е била доволна от това, че горилата й е рискувала да убие приятеля на Клио, без да получи нищо в замяна — обясни той и срещна погледа на Джак. — Досега не осъзнавах, че е способна на убийство. Имам предвид, убийство, извършено със собствените й ръце. Но е тя, нали?
— Така мисля.
Джак реши, че Мълаки е способен и надежден. Човек, с когото можеше да се работи.
— Складът преди дни е бил продаден от „Морнингсайд“. Приятелят ми от полицията ще си поговори скоро с Анита. Как мислиш, че ще реагира тя?
— Ще се раздразни — отговори Мълаки, после бръкна в джобовете си и леко се залюля на пети. — А после това ще й достави удоволствие. Ще направи играта й по-пикантна. Тя никога не би сметнала, че е уязвима.
— Вече не е игра, когато хората умират — обади се Ребека. — Клио загуби най-близкия си приятел. А и мъжът, отговорен за убийството му, също е мъртъв. Дали някой от нас е готов да стигне толкова далеч? Да убие за няколко килограма сребро?
— Не става дума за това, Века — каза Гидиън, без да сваля ръката си от рамото на Клио. — Нещата отдавна вече не се свеждат до стойността на статуетките.
— За теб — съгласи се тя. — За Мъл. А за теб, Клио? — попита тя.
— Искам Анита да си плати. Да загуби. Да я заболи силно.
Ребека коленичи пред креслото на Клио и я погледна в очите.
— Колко далеч си готова да стигнеш, за да постигнеш това?
— Мики беше сладък и добър. Обичах го. Колко далеч ще стигна? Докрай!
Ребека въздъхна, изправи се и се обърна към Тия.
— А ти? Въвлякохме те в тази история и променихме живота ти. Ако продължим нататък, няма връщане назад. Но сега все още можеш да се оттеглиш и да продължиш живота си такъв, какъвто беше, преди ние да нахлуем в него.
Тия се зачуди дали това беше възможно. Можеше ли да се върне към окаяния живот, в който се страхуваше да не би някой да я забележи? Можеше ли да се зарови отново в делата на митичните богове и просто да не прави нищо друго? Можеше ли да спре да съществува?
Не. Надяваше се, че това е невъзможно.
— Никога в живота си не съм правила нищо специално. Нищо, което наистина да има значение. Никога не съм имала куража дори да отстоявам собствените си възгледи, особено когато това ставаше неудобно и бе много по-лесно отново да се свия в ъгъла. Никой, който ме познава, не очаква от мен нещо друго. Освен хората в тази стая. Анита е откраднала нещо наше — продължи тя и кимна към Мълаки. — Мое и твое. И тя не го заслужава. Трите орисници трябва да са заедно и аз… — Тия замълча и се изчерви леко, когато осъзна, че всички погледи са приковани в нея.
— Хайде — подкани я Мълаки. — Продължавай. Довърши си мисълта.
— Добре — кимна тя и се стегна, както бе свикнала да прави преди лекция. — Всички тук имаме връзка с орисниците. А покрай тях и един с друг. Орисниците са изпрели, отмерили и срязали нишките на Хенри Уайли, Феликс Грийнфилд, семейство Кънингам и дори Уайт — Смит. Началото на историята вече е било сложено.
— Искаш да кажеш, че всичко е било предопределено ли? — попита Джак, но тя поклати глава.
— Не е толкова просто. Съдбата не е бяла или черна, лява или дясна. А хората не са просто спускани долу и карани да следват път в живота, определен от капризите на боговете. Ако това беше вярно, трябваше да кажем, че Хитлер е само жертва на съдбата и следователно не можем да го обвиняваме. Но се отклонявам.
— Няма страшно — успокои я Клио. — Добре се справяш.
— Май се опитвам да кажа, че взимаме решения и предприемаме действия, добри и лоши, които оформят живота ни. Всичко, което правим или не правим, има значение — обърна се тя към Джак. — В края на деня всичко се отчита. Но платното, започнато с хората преди нас, още не е довършено.
— А ние сме нишките — обади се Мълаки.
— Да. Всеки от нас поотделно е избрал шарката си и се надява да успее да я довърши. Но ни предстои да определим шарката, която искаме да изтъчем заедно. Вярвам, че има причина да се съберем всички тук. Сега трябва да открием начин да довършим шарката. Мисля, че поне трябва да опитаме. Колкото и глупаво да звучи това.
— Не звучи глупаво — каза Мълаки, като пристъпи към нея и я целуна по челото. — Това е сърцевината. А никой не може да я определи точно като теб.
— Не ме попита аз какво възнамерявам да правя — отбеляза Джак и Ребека се обърна към него.
— Аз ще му отговоря, Тия. Ти си се прицелил в мишената, Джак, и това е всичко за теб. Ти си решителен човек. Така си стигнал до сегашното си положение.