— Да не би да не оставих проклетото оръжие на убийството на място, където и десетгодишно хлапе би могло да го намери? Но той пристига тук, за да ми съсипе деня и да ме обижда.
— Бинго — промърмори Джак и се отпусна назад. — Тя го е направила.
Тия потрепери и се отпусна на един от двата стола, заковани в пода на буса. От колоните долетя гласът на Анита, която нареждаше на секретарката си да се обади на адвоката й.
— Подозирахме, че го е направила. Почти бяхме убедени в това. Но да я чуеш да го каже по този начин… вбесена, защото са нарушили спокойствието й… направо е ужасно.
Изслушаха как Анита наруга секретарката си, която й съобщи, че адвокатът й бил зает в момента.
— Денят на нашата скъпа Анита не е особено хубав каза Джак и се завъртя на стола. — А ние ще го вгорчим допълнително. Все още ли си готова да участваш? — по пита той Тия.
— Да — отговори тя.
Беше пребледняла, но ръката, която вдигна към Мълаки, бе спокойна.
— Абсолютно съм готова.
Гидиън наблюдаваше Клио, която прибираше косата си под черна барета. Тя отстъпи назад и се огледа в огледалото.
— Какво мислиш? — попита Клио и направи бърз пирует. — Последният писък на модата при взломаджиите.
— Имаш предостатъчно време.
— Да, но исках да видя как изглеждам.
Облечена в черни джинси, черен пуловер и черни маратонки, тя се вторачи в отражението си.
— Върши работа. „Гап“. Кой ли би си го помислил?
— Не си ли нервна?
— Не особено. Колко му е да проникнеш някъде! — ухили се тя и заразмаха крака, за да провери еластичността на джинсите. — Жалко, че нямах време да си купя гащеризон. Нали се сещаш, Ема Пийл от „Отмъстителите“.
Гидиън не отговори и тя го погледна сериозно.
— Какво има, готин?
— Ела тук за минута.
Тя се подчини и се приближи към него. Повдигна вежди, когато Гидиън продължи да я гледа вторачено. Тъкмо бе започнала да се усмихва, когато той я притисна в прегръдките си.
— Уха! Това пък за какво е?
— Винаги има възможност нещо да се обърка.
— Винаги има възможност някой сателит да падне от небето и да ми се стовари на главата. Но това не ме кара да се крия в мазето.
— Когато те въвлякох в тази история, не те познавах.
— Никой не ме въвлича никъде, ако не искам — отвърна тя и наклони глава назад, за да го погледне в очите. — Ясно ли е?
— Тогава не ми пукаше за теб. Но сега е различно.
— Чудесно. Но не ме карай да се размеквам.
— Клио, не си задължена да правиш това. Чакай — спря я той, когато тя се отдръпна. — Остави ме да довърша. Стъпката довечера не е чак толкова голяма, докато не огледаш цялата история. Ако успеем, се изкачваме едно ниво нагоре. Много сериозно ниво. Следващият път, когато сложиш тази барета, ще бъде, за да проникнеш в дома на Анита и да откраднеш от нея нещо, заради което тя е готова на убийство.
— Нещо, което не й принадлежи.
— Не е там работата. Чу я на записа. Убила е човек и не би се поколебала да го извърши отново. А тя знае коя си.
— Тя и бездруго знае коя съм.
— Изслушай ме — стисна ръката й Гидиън. — Джим може да те измъкне от това. Той знае начина и нужните хора, които могат да ти уредят документи. Можеш да изчезнеш с парите, които той ще ти даде за статуетката. Тя никога няма да успее да те намери.
— Така ли мислиш за мен? Смяташ ме за плъх, който напуска кораба още преди да е започнал да потъва? — извика Клио и го отблъсна. — Много ти благодаря.
— Не искам Анита да те докосне. Няма да позволи това.
Сдържаната ярост в гласа му и чувството на безпомощност, което се долавяше зад нея, успокоиха яда на Клио. Тя се завъртя към Гидиън замислено. Стомахът й се сви.
— Защо? — попита тя.
— Държа на теб, по дяволите! Не го ли казах?
Клио наклони глава и се усмихна леко, макар да усещаше пулса в гърлото си.
— Дай друга дума с пет букви.
Гидиън отвори уста, но му се стори, че езикът му е надебелял от вълнение.
— Мамка му!
Тя се ухили и щракна с пръсти.
— Грешен отговор. Искаш ли да опиташ отново? Все още имаш шанс да спечелиш безплатна почивка в Сан Хуан и комплект куфари „Самсонайт“.
— Не ми е лесно. Не обичам да ме поставят в подобно положение — отговори Гидиън, като пъхна ръце в джобовете си и се заразхожда нервно из малкия кабинет на Тия. — Не знам какво да направя. Човек няма време да мисли при тези условия.
— Да, да, дрън-дрън.
Стомахът й се поуспокои. Клио свали баретата и разтърси гъстата си грива.
— Мисля, че ще хапна нещо, преди да изляза.
Гидиън я спря, като я хвана за косата, усука я около ръката си и я използва като въже, с което да я притегли към себе си.
— По дяволите, Клио! Обичам те и ще трябва да свикнеш с тази мисъл.