— Имаш страхотен задник, Джак — приятелски го потупа Клио. — А тъй като ще ми е неприятно Големия Уили и бандата му педали от „Райкърс“ да се порадват на този чудесен задник, ще трябва да внимаваме да не ни хванат.
— Благодарен съм ти за подкрепата.
— Накарах те да се стреснеш, нали?
— Млъквай — сгълча я той и включи радиостанцията.
— Пресичаме „Медисън“ при Осемдесет и осма улица.
— Всичко е наред — отвърна Мълаки.
— Тук също — обади се Гидиън.
— Базата слуша — докладва Ребека.
Клио започна тихичко да си тананика мелодията от „Мисията невъзможна“.
— Сега досадната мелодия ще ми се набие в главата — промърмори Джак, после хвана Клио за ръката.
Подминаха входа на „Морнингсайд“ и завиха зад ъгъла, после продължиха към входа за доставки.
Както бяха репетирали, Клио извади радиостанцията си, докато Джак отваряше чантата си.
— На мястото сме — тихо каза тя. — Джеймс Бонд вади играчките си.
— Аз съм на Осемдесет и девета между Пето и „Медисън“ — съобщи Мълаки. — В един от апартаментите тук има купон. Група добре почерпени излизат навън.
— Връщам се от Парк Авеню — обади се Гидиън. Видях няколко бездомници, спящи по входовете, и доста коли за това време на нощта. Няма проблеми.
— Страхотен акцент, а?
— Кой по-точно?
— Ами и на двамата — реши Клио. — Но си мислех за младия брат.
— Да. Готова ли си?
Тя кимна и огледа четирите етажа.
— Тук има една твърде удобна врата. Само исках да ти покажа.
— По-вероятно е Анита да държи орисницата в сейфа в кабинета си. Така че ще се изнерви повече, ако взломът е насочен към горните етажи. Джак насочи нещо като харпун нагоре и изстреля кука с дълго въже.
— Нагласи си ремъците — нареди той, изстреля второ въже и оправи собствените си ремъци. — На три — добави Джак. — Сигурна ли си в теглото си?
— Почвай броенето, приятел. Едно, две…
— … три — довърши Джак и натисна механизма на ремъците.
Потеглиха нагоре гладко и доста по-бързо, отколкото Клио бе очаквала.
— Господи! Какво усещане.
— Не изпускай покрива от очи.
— Ако по този начин искаш да ми кажеш да не гледам надолу, грешиш… Ох, мамка му — прошепна тя, когато погледна надолу.
Стомахът й се сви и тя стисна зъби, после се хвана за ръба и се плъзна леко, тъй като ръцете й бяха влажни от пот. Накрая успя да се прехвърли на покрива без никаква грация.
— Добре ли си?
— Да, да. Просто се шашнах за минута. Четири етажа изглеждат доста по-високи, когато си отгоре, а под теб няма под. Но съм добре — отговори Клио, после си спомни следващата стъпка и извади радиостанцията. — База. На покрива сме.
— Ясно — отговори Ребека. — Изключвам алармите в дванадесети сектор след шейсет секунди. Отбележи.
— Отбелязано — отвърна Клио и кимна, когато Джак натисна хронометъра.
Той прибра радиостанцията си в чантата и си сложи слушалките.
— Всички групи ли ме чуват? — попита той и кимна, когато получи положителен отговор. — Пое ли си дъх? — обърна се той към Клио.
— Да. Добре съм.
Той изпробва въжетата им за последен път.
— Все едно, че се търкаляш по склона — каза й той.
— Майната ти, Джак — отвърна Клио, но се прехвърли през ръба, пое си дъх и се плъзна във въздуха.
Очите й се ококориха, а въздухът излезе със свистене от гърдите й, но успя да закрепи чантата му, докато се люлееха над улицата. Следвайки указанията на Джак, тя опря крака в стената на сградата и отпусна колене.
Часовникът на Джак изсвири и гласът на Ребека каза в слушалките:
— Секторът е изключен. Пет минути. Отбележи.
По улицата долу мина такси, зави на ъгъла и се отправи нагоре по „Медисън“.
Джак закрепи миниатюрно устройство към прозореца, набра някакъв код и изчака номерата да се превъртят. Когато екранчето заблестя в зелено, той го откачи и го подаде на Клио.
— Системата на прозореца е обезвредена, алармата изключена — каза той, като залепи две вакуумни чаши към стъклото и протегна ръка като хирург.
Клио сложи резачката за стъкло в ръката му. Въпреки студа, по гърба й потече струйка пот.
— Четири минути и тридесет — съобщи тя, докато Джак внимателно режеше подсиленото стъкло.
Воят на сирена я стресна и тя едва не извика.
— Уплаши се — промърмори Джак и я накара да забрави за напрежението.
— Ха-ха. Четири минути.
— Стабилна ли си?
— Като Гибралтарската скала.
— Хвани твоя край.
Клио стисна дръжката на вакуумната чаша с облечените си в ръкавици ръце и Джак повтори жеста й с втората. Той кимна, заспускаха бавно стъклото надолу и го положиха на пода.