— Не мога.
— Можеш. Не си наранена, нали? Само стаята ти е разхвърляна.
— Някой е проникнал в стаята ми.
— Точно така, но вече е свършено. Няма да промениш нищо, като поглъщаш успокоителни. Какво е положението с паспорта ти? Ценни предмети? Важни документи?
Той я накара да мисли, вместо да реагира и желязната хватка, стиснала гърдите й, се отпусна. Тя поклати глава.
— Паспортът ми е винаги у мен. Не пътувам с нищо ценно. Но лаптопът…
— Ще си купиш друг.
Тя не можа да възрази на логиката в думите му и кимна.
— Да.
Той стана и затвори вратата.
— Искаш ли да повикам охраната?
— Да, разбира се. И полицията.
— Изчакай една минута, за да си сигурна в това. Намираш се в чужда страна. Полицейската процедура ще отнеме доста време и ще ти създаде неприятности. А и историята ще се раздуха.
— Но… някой е влязъл с взлом в стаята ми!
— Би трябвало да провериш нещата си.
Гласът му звучеше спокойно и практично, защото това му се струваше най-добрият начин да се справи с нея. По този начин майка му се справяше с темпераментните избухвания, а истерията не се различаваше много от тях.
— Виж какво е откраднато — продължи той, като се огледа наоколо, после докосна с крак малка бяла машинка. — Какво е това?
— Устройство за пречистване на въздуха.
Мълаки взе машинката и я остави на бюрото, а Тия се надигна с разтреперани крака.
— Не мога да разбера защо някой би направил всичко това само заради един лаптоп — каза тя.
— Може би са се надявали на нещо повече.
Ирландецът отиде до вратата на банята и надникна вътре. Вече беше стигнал до извода, че финландците заслужаваха награда за луксозните си бани. Тия бе настанена в една от най-скъпите стаи, затова банята й беше по-просторна от неговата.
Затоплени плочки по пода, джакузи, душ с шест струи и хавлии, дебели и големи като одеяла. На дългия плот стояха пет-шест шишенца с хапчета, най-вече витамини и билкови препарати. Имаше и електрическа четка за зъби, свещ, туба антибактериален крем, пакети с нещо, наречено „Енерджи“, и няколко с надпис „Стрес“. Мълаки преброи и осем бутилки минерална вода.
— Ти си нещо невероятно, скъпа — отбеляза той.
Тия прокара ръка по лицето си.
— Пътуванията са сериозен стрес за мен. Имам алергии.
— Така ли? Искаш ли да ти помогна да пооправим това място, а после можеш да глътнеш хапче и да поспиш.
— Не мога да спя. Трябва да повикаме охраната на хотела.
— Добре.
Всъщност това можеше да създаде повече неприятности за нея, отколкото за него. Той се подчини на молбата й, отиде до телефона и се обади на рецепцията, за да им обясни случилото се.
Дори остана при нея, когато управителят и охраната се появиха. Галеше ръката й, докато тя говореше с тях и с готовност изложи събитията от вечерта и им съобщи името, адреса и номера на паспорта си.
Нямаше какво да крие.
Беше почти два сутринта, преди да се върне в собствената си стая. Сипа си щедра доза уиски и се замисли.
На следващата сутрин, когато Тия се събуди със замаяна глава, той бе изчезнал. Единственото, което я увери, че той въобще съществуваше, бе пъхнатата под вратата й бележка.
„Тия, надявам се, че тази сутрин се чувстваш по-добре. Съжалявам, но се наложи да променя плановете си и вече ще съм напуснал Хелзинки, когато прочетеш бележката. Пожелавам ти късмет за останалата част от пътуването. Ще се свържа с теб при първа възможност.
Тя въздъхна, седна на леглото и реши, че никога вече няма да го види.
Глава 3
Мълаки свика събрание в мига, когато се върна в Коув. Поради важността на темата, графиците бяха променени бързо и замесените страни се отзоваха на поканата.
Той застана до масата и разказа събитията, случили се по време на престоя му във Финландия.
Когато приключи с историята, седна и взе чашата си с чай.
— Е, тъпчо, защо не остана да я попритиснеш още малко?
Въпросът излезе от устата на най-младия партньор — сестра му, и Мълаки не се обиди. По традиция мястото за събрания бе кухненската маса на семейство Съливан. Преди да отговори, той се изправи отново, извади кутията с бисквити от шкафа и си взе няколко.
— Първо, защото натискът би навредил, вместо да помогне. Жената не е глупава, Бека. Ако бях започнал да я разпитвам за статуетките веднага след обира в стаята й, можеше да заподозре, че аз имам нещо общо с това. Всъщност — добави той намръщено, — предполагам, че отчасти е така.
— Не можем да обвиняваме себе си за това. Все пак не сме хулигани, нито крадци.