Господи, колко му се искаше да види отново синьото море и да усети лекия дъждец. Копнееше за хълмовете и камбанния звън от катедралата. А най-вече му се искаше да се събуди на място, където, ако тръгнеше към кея или просто се мотаеше из улиците, щеше да се срещне с хора, които познаваха и него, и семейството му. Хора, които също бяха негово семейство. Вероятно Клио щеше да намрази живота в Коув. Нещата, които го поддържаха нормален и щастлив, щяха да я вбесят.
Защо двама души, родени на различни места, които желаеха различни неща, трябваше да се влюбят?
Вероятно това бе една от шегите на съдбата.
В крайна сметка Клио сигурно щеше да тръгне по пътя си, а и той по своя, така че останалата част от живота им щеше да мине на един океан разстояние. Тази мисъл го потисна. Гидиън потъна в отчаяние и едва забеляза дългата черна лимузина, която спря пред дома на Анита.
Той прогони личните проблеми от ума си и застана нащрек.
— Я гледай — промърмори Гидиън. — Пътуваме със стил, а?
Гидиън видя как униформеният шофьор излиза от колата, пристъпва към предната врата и звъни. Беше прекалено далеч, за да види кой му отвори, но последва кратък разговор, после шофьорът се върна в колата.
И двамата изчакаха десет минути, преди от къщата да излезе друг мъж, икономът според Гидиън, който носеше два големи куфара. Млада жена вървеше след него и влачеше по-малък куфар.
Докато тримата прибираха багажа, Гидиън грабна телефона.
— Товарят колата — съобщи той на брат си. — Лимузина с размерите на кит и достатъчно багаж за група манекенки.
Гидиън видя лично Анита за първи път, когато тя излезе от къщата. Косата й беше медночервена и елегантно фризирана около лице, което изглеждаше изключително меко и гладко. Тялото й беше женствено с пищни извивки и той веднага разбра какво бе привлякло брат му.
Зачуди се какво ли я бе накарало да се превърне и чудовището, което беше. Също така се зачуди защо другите не забелязват колко не на място е лъскавата Анита в тази изискана стара къща.
Вероятно тя самата забелязваше това, когато се погледнеше в огледалото. И то засилваше амбициите й.
Е, по-разумно бе да остави философстването на Тия.
— Нашата дама излиза от къщата — съобщи той.
— Не забравяй, ако ги загубиш по пътя, просто тръгни към летището и ще я откриеш отново.
— Няма да ги загубя. Мога да шофирам по-добре от обратната страна на пътя, отколкото повечето хора в този град шофират на правилната — отвърна Гидиън, макар според него, това да не беше кой знае какво. — Потеглят. Ще ви се обадя от летището.
Мълаки затвори и се обърна към Тия.
— Потеглиха.
— Чувствам се малко странно — каза тя и притисна ръка към стомаха си. — Но това започва да ми харесва. Не знам какво ще правя, когато животът ми се върне към нормалния си ритъм.
Той я хвана за ръката и притисна устни към пръстите й.
— Ще се погрижим да не се връща.
Тия се изчерви, натисна интеркома и се свърза с гаража.
— Тя е на път към летището. Гидиън е след нея.
— Да действаме тогава — отвърна Джак и прекъсна връзката.
Тия се надигна.
— Спокойна ли си? — попита я Мълаки.
— Достатъчно спокойна. Садил ли си някога нещо?
— Дърво ли?
— Мислех си за семена. Различни семена на различни места — отговори тя и си пое дълбоко дъх. — Градината ни ще бъде много интересна, когато свършим.
— Съжаляваш ли?
— Засега не. И не възнамерявам да го правя.
Тя влезе в гаража, където Клио, Ребека и Джак вече стояха до буса, и си помисли, че тези хора, тези вълнуващи и интересни хора, бяха нейни приятели.
Не, не съжаляваше за нищо.
— Хайде да потанцуваме — каза Клио.
Тия се настани пред клавиатурата, а Мълаки поддържаше комуникацията. Джак и Ребека седнаха отпред, а Клио се отпусна и се заслуша в „Куин“, които гърмяха в слушалките й.
— Не знам как успява да го постигне — промърмори Тия. — Имам предвид, да си почива по този начин.
Мълаки хвърли поглед през рамо към Клио, която седеше със затворени очи и поклащаше тяло в ритъм с музиката.
— Съхранява енергията си. Ще се нуждае от нея по-късно.
Той натисна едно копче и заговори по радиостанцията с Ребека.
— Гидиън каза, че движението по „Ван Уик“ било натоварено. Все още следи нашите хора, но вече се движат доста бавно.