— Ще издържим още малко, мамо — увери я Мълаки.
— Ако не вярвах в това, нямаше да съм тук. Също както вярвам, че групата ви ще измисли идеално разрешение на въпроса. Все пак стигнахте дотук. А като говорим за това, не е ли време някой да ми покаже орисниците?
— Харесвам майка ти.
Мълаки се усмихна весело, докато наблюдаваше как Тия оправя леглото.
— Тя те ужасява.
— Малко — отвърна тя и по навик включи малката машинка за шумове на нощното шкафче.
Тия се отдалечи, за да настрои въздушния филтър в спалнята и Мълаки изключи машинката както правеше всяка нощ. Тя никога не забелязваше.
— Ребека толкова се зарадва, когато я видя. Беше чудесно от страна на Джак да доведе майка ви тук.
Тия влезе в банята и свали противоалергичния си грим с противоалергично тоалетно мляко.
— За теб също беше приятна изненада — добави тя, когато Мълаки застана до вратата. — Сигурна съм, че ти е липсвала.
— Така е — отговори той и си помисли колко обичаше да наблюдава красивото и сладко лице на Тия. — Нали знаеш какво казват за ирландските мъже?
— Не. Какво?
— Може да са пияници или бунтовници, побойници или поети. Но до един обичат майките си.
Тия се засмя леко и отвъртя капачката на крема си.
— Ти не си нито едно от тези неща.
— Каква обида. Мога да пия и да се бия наравно с другите. А и у мен има нещо бунтовническо. А… искаш ли поезия, Тия?
— Не знам. Никога не са ми задавали такъв въпрос.
— Искаш да ти рецитирам или да измисля нещо?
Искаше й се да се усмихне, беше сигурна, че може да го направи, но не успя.
— Не го прави.
— Какво?
Объркан и леко разтревожен, той пристъпи към нея, а тя се отдръпна.
— Няма да те затруднявам.
— Това е чудесно — предпазливо каза той. — Защо плачеш?
— Не плача.
Тия ококори очи с надеждата, че ако не мига, сълзите й няма да потекат.
— Няма да плача. Ще бъда разумна и разбираща както винаги — каза тя и остави крема на плота с рязко движение.
— Май трябва да ми кажеш по отношение на какво ще си разумна и разбираща.
— Не ми се присмивай.
— Не ти се присмивам. Скъпа… — той се протегна към нея, но тя го плесна по ръката.
— Не ме наричай така и не ме докосвай — каза Тия и се върна в банята.
— Да не те наричам скъпа и да не те докосвам. Няма да плачеш и ще бъдеш разумна и разбираща — каза Мълаки и притисна пръсти към окото си, което потрепери нервно. — Поне ми подскажи за какво става дума.
— Почти свършихме. Знам това и ще си изпълня задачата. Това е единственото важно нещо, което съм направила в живота си, и няма да го оставя недовършено.
— Не е единственото важно нещо, което си направила.
— Не ме успокоявай, Мълаки.
— Не те успокоявам. И не възнамерявам да стоя тук и да споря, без да имам представа за какво споря. Господи, получавам едно от твоите главоболия — изстена той и разтърка лицето си. — Тия, какво има?
— Каза, че трябвало да ми обясниш по-рано. И наистина трябваше. Дори да знаех как стоят нещата, все пак щеше да е по-добре.
— Казах ти… А!
Той си припомни какво се канеше да каже сутринта, преди Клио да ги прекъсне. Намръщи се и пъхна ръце в джобовете си.
— Знаеш и това те дразни?
— Нямам ли право на чувства? — попита тя разгневено. — Нямам ли право да съм ядосана? Или трябва само да съм благодарна, че имахме тези седмици заедно. Е, благодарна съм, но и ядосана. Ще бъда дори бясна, ако искам — извика тя и се огледа наоколо. — Господи! Все трябва да има нещо, което да хвърля.
— Не мисли за това — посъветва я той. — Просто грабни първото, което ти е под ръка, и го хвърли.
Тия грабна четката си за коса и я метна. Тежката четка се удари с трясък в абажура на нощната й лампа.
— По дяволите! Лампата е от „Тифани“. Дори не мога да беснея като хората.
— Трябваше да я хвърлиш по мен — каза Мълаки и я хвана за ръцете, за да не й даде възможност да се хвърли да чисти.
— Пусни ме.
— Няма.
— Наистина съм глупава — каза Тия, а желанието й за борба се изпари. — Само се изложих и счупих прекрасен абажур. Трябваше да си взема успокоително.
— Е, забрави го, а аз предпочитам да се разправям с жена, която не е зашеметена от успокоителни. Това са истински чувства, Тия. Трябва да се справиш с тях. Независимо дали искаш моите чувства или не, трябва да се справиш с тях.
— Направих го — отвърна тя. — Правя го през цялото време. И не е честно. Не ми пука, че животът по принцип не е справедлив, защото сега става дума за моя. И не мога да те улесня, макар често да си повтарям, че трябва да го направя. Искам да отидеш да живееш при Джак. Не можеш да си тук с мен. Идва ми в повече.