— Ню Йорк! — скочи Ребека. — Защо винаги ти ходиш навсякъде?
— Защото съм най-големият. И защото, за добро или за лошо, Тия Марш е моя. Но ще трябва да внимаваме повече, тъй като изглежда, че следят действията ни.
— Някой от нас трябва да се справи бързо с онази кучка — промърмори Ребека. — Тя ни окраде. Открадна нещо, което е било в семейството повече от седемдесет и пет години, а сега се опитва да ни използва, за да се добере и до останалите две статуетки. Трябва да разбере ясно, че семейство Съливан няма да търпи подобно нещо.
— Тя ще си плати — каза Мълаки и се облегна на стола си. — И то скъпо, когато ние имаме другите две орисници, а тя само една.
— Едната, която открадна от нас.
— Трудно ще е да обясним на властите, че е откраднала нещо, което вече е било откраднато — обади се Гидиън и повдигна ръка, преди Ребека да успее да му възрази. — Преди осемдесет години Феликс Грийнфилд наистина е откраднал първата от орисниците. Мисля, че това няма да ни създаде проблем, тъй като никой, освен нас не го знае. Но пък нямаме и доказателство, че статуетката е била наша собственост, а жена, с репутацията на Анита Гай, ни я е измъкнала изпод носа.
Ребека въздъхна.
— Ужасно е, че успя толкова лесно, сякаш ние бяхме тъпи малки агънца, припкащи весело към кланицата.
— Сама статуетката не струва повече от неколкостотин хиляди лири — каза Мълаки, като се опита да забрави колко лесно го бяха измамили. — Но трите заедно са безценни за колекционерите. Анита Гай го знае, но накрая ще си плати за номерата.
Седнал в жизнерадостната жълта кухня с пъстри завеси на прозорците и ароматите на лятото, танцуващи около тях, Мълаки си помисли какво точно би искал да направи на жената, която бе откраднала семейния символ от глупавите му ръце.
— Не мисля, че би трябвало да чакаме дълго, преди да предприемем втория ход — реши той. — Тия няма да се върне в Ню Йорк още няколко седмици, а не искам да се появявам на прага й прекалено рано. Сега трябва да се заемем със следата, която води към втората статуетка.
Ребека поклати глава.
— Някои от нас не са си губили времето с разходки из чужди страни. Открих доста неща през последните няколко дни.
— Защо, по дяволите, не ни каза?
— Защото ти не спря да дрънкаш за нюйоркската си любима.
— О, за бога, Бека.
— Не споменавайте напразно божието име — сгълча ги Айлин. — Ребека, престани да дразниш брат си и да се перчиш.
— Не се перча. Все още. Рових се из Интернет, правих генеалогични проучвания и така нататък. Денем и нощем. Жертвах личния си живот. Е, това вече беше перчене — ухили се тя на майка си. — Но все пак работата не е лесна, тъй като разполагаме само със спомените на Феликс за написаното на бележката, която била прикачена към статуетката. Дългият престой в океана размил мастилото и сега ни остава да се надяваме, че Феликс не е забравил онова, което е прочел, преди най-драматичното събитие в живота си. Разчитаме на неговата… честност — реши накрая тя. — Макар че човекът е бил крадец.
— Но се поправил — добави Айлин. — Благодарение на бога и любовта на една добра жена. Или поне историята е такава.
— Така е — съгласи се Ребека. — Феликс видял на бележката име и адрес в Лондон. Твърдял, че ги запаметил, тъй като си помислил да се отбие там някой ден и да сключи изгодна сделка. А когато си запретнах ръкавите и се залових здраво с клавиатурата, открих, че наистина е имало Саймън Уайт — Смит, който е живял на номер 1915 на Мансфилд Парк.
— Намерила си го! — усмихна се Мълаки. — Страхотна си, Ребека!
— Така е, защото открих и още нещо. Имал син на име Джеймс, който имал две дъщери. И двете се омъжили, но едната загубила съпруга си във Втората световна война и умряла бездетна. Другата се преместила в Щатите, а съпругът й бил известен адвокат във Вашингтон. Имали три деца, две момчета и едно момиче. Загубили единия си син, когато бил съвсем млад. Загинал във Виетнам. Другият се покрил в Канада и не успях да го открия. Но дъщерята се омъжвала три пъти. Сега живее в Ел Ей. Има едно дете от съпруг номер едно — дъщеря. Открих и нея. В момента живее в Прага и работи в някакъв клуб там.
— Е, Прага е по-близо от Ел Ей — промърмори Мълаки. — Не можеха ли просто да си останат в Лондон? Рискуваме доста тук. Дали този човек Уайт — Смит въобще е разполагал със статуетката? Дали ако е била у него, е останала в семейството? Или пък можем да разберем къде е отишла? И дали въобще ще можем да се доберем до нея?
— Рисковано е било и когато прапрапрадядо ти е дал спасителната си жилетка на една непозната и детето й — обади се Айлин. — Според мен, имало е причина той да бъде пощаден, след като толкова много хора са се издавили. Причина малката статуетка да е била в джоба му, когато е бил спасен. И заради това, тя принадлежи на семейството ни — продължи Айлин с необорима логика. — А тъй като е част от колекция, и останалите трябва да дойдат при нас. Не заради парите, а заради принципа. Можем да си позволим билет до Прага, за да видим дали там има някакви отговори.