— Критикувате ли ме, господин Джаспър?
— Ако мислите, че не си върша работата, уволнете ме.
— О, мислих за това — каза тя, като погали хладната стомана на деветмилиметровия пистолет в скута си. — Аз съм делова жена, а когато един служител не си върши работата задоволително, той бива изритан.
— Не ми пука.
Анита забеляза как тялото му помръдва леко. Знаеше, че той носи пистолет под сакото си. Дали не възнамеряваше да го използва срещу нея? Да я заплаши, обере или изнасили? Сигурно си мислеше, че тя е безпомощна и дори няма да отиде в полицията.
Идеята беше страхотно вълнуваща.
— Но като делова жена също така вярвам, че на служителите трябва да се предлагат определени стимули, за да подобрят работата си. И аз ще ви предложа стимул.
— Добре — кимна той и отпусна спокойно дясната си ръка. — Какъв?
— Премия от двадесет и пет хиляди долара, ако намерите и ми доведете един мъж на име Мълаки Съливан. Той е в града, вероятно в компанията на Клио Толивър. Помните ли Клио Толивър, господин Джаспър? — измърка Анита. — Тя успя да ви се измъкне няколко пъти. Ако ми доставите и двамата, ще удвоя премията ви. Не ми пука в каква форма ще са, стига да са живи. Искам това да ви е съвсем ясно. Трябва да са живи. Бившият ви партньор не разбираше тази разлика, затова се освободих от него.
— Петдесет за мъжа. Сто, ако ви доставя и двамата.
Анита наклони глава, после плъзна голям кафяв плик по бюрото.
— Тук е снимката му и две хиляди долара за разноски. Няма да ви дам повече — добави тя, — докато не получа резултати. На Западна осемнадесета улица има жилищен блок между Девето и Десето авеню. В момента го ремонтират. Но още днес ще прекратим ремонта. Когато хванете господин Съливан и госпожица Толивър, заведете ги там. Използвайте мазето. Вземете необходимите мерки да не се измъкнат, после се свържете с мен на номера, който вече ви дадох. Ясно ли е?
— Да.
— Залавяте мъжа и жената и получавате парите, които искате. А след това вече не искам да ви виждам и чувам повече.
Той взе плика.
— Реших, че това може да ви заинтересува. Подслушвателните устройства от телефоните на онази Марш са свалени.
Анита стисна устни.
— Няма значение — реши тя. — Тия вече не ме интересува.
— Старецът й доста се разприказва, когато отидох в магазина му и попитах за статуетките. Струва ми се, че и той би искал да ги пипне.
— Да, убедена съм, че е така. Но предполагам, че не ти е казал нищо полезно.
— Спомена за слуховете, че едната се намирала в Гърция. Атина. Но твърдеше, че това било само един от многото слухове.
— Атина. Е, това беше вчера.
— Опита се да измъкне някаква информация от мен. Правеше се, че иска само да си побъбри, но определено беше заинтересуван.
— Това вече не ме тревожи. Доведи ми Мълаки Съливан. Можеш да си тръгнеш оттам, откъдето дойде.
Джаспър реши, че Анита определено го смяташе за безмозъчен. Мислеше си, че въобще не е разбрал за какво става дума.
Е, той щеше да намери Съливан и жената. Но нямаше да й ги предаде за някакви си скапани сто бона. Ако те бяха връзката със статуетките, щяха да му обяснят всичко подробно. А когато той се сдобиеше с орисниците, Анита щеше да му плати скъпо.
После можеше да я очисти така, както тя се бе отървала от онзи задник Дубровски. Точно преди да скочи в самолета за Рио.
Анита остана до бюрото си и прегледа съобщенията си. За развлечение, накъса онези, свързани с полицията, на малки парченца. Все пак разследването на убийства и обири не й влизаше в работата.
Възнамеряваше да се свърже скоро със застрахователите. Очакваше, че ще й доставят чека за щетите веднага. Ако имаха нужда от напомняне, тя с лекота можеше да прехвърли огромните си годишни вноски някъде другаде.
Звънна се два пъти. Тя наруга смотаните си и прекалено добре платени слуги, преди да си спомни, че ги бе освободила за останалата част от деня.
Анита въздъхна, раздразнена от мисълта, че трябва да върши всичко сама, и отиде до вратата. Не се зарадва, когато видя двамата детективи, застанали отпред, но след като обмисли внимателно възможностите си, им отвори.
— Господа, едва не ме изпуснахте.
Лу Гилбърт кимна.
— Госпожице Гай. Можем ли да влезем?
— Моментът наистина не е подходящ. Току-що се върнах от презокеанско пътуване и съм доста изморена.
— Но се готвехте да излезете? Казахте, че едва не сме ви изпуснали.
— Едва не ме изпуснахте, защото възнамерявах да си легна — отвърна тя и залепи изкуствена усмивка на лицето си.
— Тогава няма да ви отнемем много време.