В минутата, когато колата на полицаите потегли, Клио извади мобифона си.
— Подготвена е — каза тя. — Звънете.
После прибра телефона и се обърна към Гидиън, който седеше на шофьорското място.
— Да останем още няколко минути. Обзалагам се, че ще чуем крясъците й чак дотук.
— Защо не — съгласи се той и й върна кутийката със сладка безалкохолна напитка, която си бяха купили за наблюдението. — А след това може да се отбием до апартамента на Тия. В момента там няма никой.
— Аха — кимна Клио. — Какво имаш наум?
— Да ти съдера дрехите, да те просна на първата твърда повърхност, която видя, и да си поиграя с теб.
— Звучи добре.
В къщата Анита се качи разгневено на горния етаж. Трябваше да убие Джаспър. Да го убие, когато имаше възможност за това, а после да наеме нови горили. Някой, който да има поне малко мозък, за да открие Мълаки. Е, все пак й се налагаше да убие онзи кретен Джаспър. И то бързо, преди полицията да го открие.
Сигурно Мълаки се бе обадил на ченгетата и им бе разказал за орисниците. Кой друг можеше да е? Но защо? Той ли се бе опитал да проникне в Морнингсайд?
Тя сви ръцете си в юмруци и се заразхожда из спалнята. Как някакъв си смотан капитан на туристическо корабче бе успял да се справи с охранителната система? Е, може би беше наел някого. Но Мълаки определено не се къпеше в пари.
Да, сигурно той бе виновен за всичко. Щеше да го накара да си плати за това.
Тя грабна телефона при първото звънене и излая в слушалката.
— Какво?
— Кофти ден ли, скъпа?
Анита преглътна ругатните си и измърка нежно.
— О, Мълаки. Каква изненада.
— Първата от много. Как ти хареса Атина?
— Завих наляво към Италия.
— Добър отговор. Не те помня като човек, който отговаря с бързи шеги, но се радвам да видя, че чувството ти за хумор не ти изневерява. Ще имаш нужда от него. Познай какво разглеждам в момента? Прекрасни сребърни статуетки. Едно малко птиче ми каза, че се трудиш усърдно, за да ги откриеш. Но май те изпреварих.
— Ако искаш сделка, ще преговаряме. Къде си? Предпочитам да обсъдим въпроса лице в лице.
— Обзалагам се, че предпочиташ. Да, Анита, наистина ще преговаряме. Ще се свържа с теб, за да ти съобщя кога и къде, но искам да ти дам малко време да се съвземеш от шока.
— Не си ме шокирал.
— Защо не отидеш да провериш как се е забавлявала твоята малка сребърна дама, докато ти завиваше наляво към Италия? И си стой у дома. Ще ти звънна пак след около половин час. Дотогава вече би трябвало да си в съзнание.
Линията прекъсна и тя затръшна слушалката. Нямаше да позволи на Мълаки да я стресне. Е, той имаше две статуетки, а тя само една, но това не беше проблем. Беше й спестил неприятностите по прекарването им през митниците.
Тя погледна вградения гардероб и без да може да устои, отиде и влезе вътре. Пръстите й трепереха от ярост, докато отваряше панела и сейфа.
Клио се оказа права. Макар и не много близо до къщата на Анита, успяха да чуят крясъците й.
Глава 29
Сега, когато лежеше гола по корем на пода и се опитваше да възстанови дишането си, Клио реши, че връщането в апартамента на Тия и любенето на пода си струваха.
Гидиън, който в момента дишаше като риба на сухо, очевидно също нямаше оплаквания.
Ритъмът им бе наистина чудесен. Ритъм, на който Клио можеше да танцува безкрай.
Тя усети ръката му, която започна да я гали по задника, както правеше често, след като се бяха любили, и се усмихна, притиснала лице в старинния килим на Тия.
— Добре ли си? — попита Гидиън.
— Струва ми се, че част от мозъка ми е изтекла през ушите, но се надявам да ми е останал поне малко. А ти?
— Аз пък още не виждам, но се надявам, че слепотата ми е временна. Но пък нито ослепяването, нито щетите върху мозъка ти ми се виждат прекалено висока цена за това, което изпитахме.
— Голямо сладурче си.
— В подобен момент, един мъж предпочита да бъде наречен „тигър“ или някакъв друг див звяр, а не „сладурче“.
— Добре. Ти си истински мастодонт.
— Е, това ми стига. А сега би трябвало да станем и да се облечем.
— Да. Прав си.
Останаха да лежат на килима, преплели тела сред разпръснатите си дрехи.
Гидиън обичаше да я гали по бебешки гладката кожа, опъната върху стегнатите мускули.
— Чух клюката, че възнамеряваш да отвориш училище по танци или клуб.
Клио помръдна рамо леко.
— Да, мисля по въпроса.
— Значи не искаш да се върнеш към танцуването и завладяването на Бродуей?
— Никога не съм имала успех на Бродуей.
— Мисля, че си великолепна танцьорка.
— Не съм лоша — съгласи се тя. — Но човек трябва да знае кога да продължи нататък. Не искам да се превърна в окаяна дрипла, която тича от прослушване на прослушване.