Това не бе твърде вероятно, разбира се, тъй като по този начин тя щеше да загуби шанса да се сдобие с орисниците. Мълаки бе готов да поеме този риск, но все пак космите по врата му настръхнаха, докато вървеше през редовете с книги.
Намери си подходяща маса и огледа лениво района. Очите му се стрелнаха към главата на Ребека, която седеше наведена над лаптопа си.
След двадесет минути, младата библиотекарка му донесе исканата книга. Мълаки се настани да чака търпеливо.
След като бе прекарал часове в разглеждане на видеозаписите на охраната, предоставени му от Джак, детектив Лу Гилбърт седеше в „Морнингсайд“ и разпитваше служителите за трите липсващи предмета от инвентарния списък.
В центъра на града, Джаспър се мъчеше да сключи сделка с областния прокурор.
Зад волана на бус, който пъплеше бавно в дъжда и вбесяващото задръстване на Пето авеню, Клио барабанеше в такт с „Нейкид Деймс“ и чакаше да даде знак на Тия.
Мълаки чу потракване на токчета, долови уханието на скъп парфюм и вдигна очи от книгата си.
— Здрасти, Анита. Тъкмо четях за орисниците. Невероятни дами! Знаеш ли, че те са пеели предсказанията си? Били са нещо като митологична рок група.
— Къде са?
— О, на сигурно място. Извини ме за лошите маниери — каза той, като се надигна и й придърпа стол. — Седни, моля те. В неприятен ден като днешния, това величествено място изглежда почти уютно.
— Искам да ги видя — отвърна Анита, но седна и кръстоса крака, като си напомни, че засега трябваше да се съсредоточи само върху бизнеса. — Не мислиш, че ще платя тази невероятна сума, без първо да огледам стоката, нали?
— Навремето ти позволих да огледаш една от тях и виж докъде стигнахме — усмихна се Мълаки. — Изпрати двама ужасно неучтиви мъже по петите на брат ми. А аз много го обичам.
— Съжалявам само, че не ги изпратих след теб. С по-категорични заповеди, разбира се.
— Е, човек се учи докато е жив. Но нямаше нужда да убиваш приятеля на Клио. Той не беше замесен.
— Тя го замеси. Това беше само бизнес, Мълаки. Нищо повече.
— Хей, не сме в „Кръстникът“, Анита. Щеше да е бизнес, ако беше предложила на Клио някаква цена за статуетката. Ако беше играла честно, сега щеше да я имаш. Вероятно дори и третата. А сега имаш само кръв по ръцете си.
— Спести ми лекцията си.
— Ако беше играла честно с мен — продължи той, — вместо да позволиш на алчността ти да надделее над здравия разум, сега щеше да притежаваш и трите статуетки само за част от парите, които ще платиш сега. Ти запреде тази нишка, Анита, когато открадна от мен и семейството ми.
— Ти искаше да ме чукаш. Позволих ти да го направиш, а после аз те прекарах. Няма смисъл да хленчиш за това.
— Права си. Просто ти обяснявам защо сега седим тук. Десет милиона. Уреди ли всичко?
— Ще получиш парите, но не и преди да видя орисниците — каза Анита, а когато Мълаки само се усмихна, изруга под нос. — Трансферът е уреден. След като се уверя, че притежаваш онова, което твърдиш, ще се обадя да преведат парите по сметката ти.
— Още нещо, преди да започнем. Ако след сключването на сделката, почувстваш желание да си отмъстиш на мен или на член от семейството ми или на Клио, не забравяй, че съм документирал всичко. Абсолютно всичко, Анита. И документацията е на сигурно място.
— В случай, че смъртта ти настъпи неочаквано? — засмя се тя. — Колко банално.
— Банално, но вярно. Ще получиш онова, което искаш, срещу парите си. И това ще е края. Споразумяхме ли се?
Жена, прекарала дванадесет години, омъжена за човек, който я отвращаваше в леглото и отегчаваше вън от него, знаеше как да бъде търпелива. Достатъчно търпелива да чака с години, за да осъществи убедителен нещастен случай.
— Тук съм, нали? Дай да ги видя.
Той се облегна назад, приковал очи в нейните, и вдигна ръка. Гидиън се приближи до масата и остави черно куфарче между тях.
— Мисля, че не се познаваш лично с брат ми. Гидиън, това е Анита Гай.
Анита сложи ръка на куфарчето и вдигна глава.
— Значи ти си посредникът, а? — нежно каза тя. — Наистина ли нямаш нищо против да споделяш курвата си с брат си?
— В нашето семейство обичаме да споделяме. Но се радвам, че Мъл не те сподели с мен. Доста си старичка за вкуса ми.
— Хайде, хайде, да не забравяме добрите маниери — каза Мълаки и махна към куфарчето.
— Тук има прекалено много хора — отвърна Анита.
— Или тук, или никъде.
Разгневена, Анита се опита да отвори куфарчето.
— Заключено е.
— Разбира се — жизнерадостно каза Гидиън. — Комбинацията е седем-пет-петнадесет. Датата на потъването на „Лузитания“.