— Нуждая се от много белтъчини. Казах ти, че ще се видим довечера. Но след като ме следиш, очевидно не ми се доверяваш много.
Той не отговори, само я погледна ледено, когато донесоха бирите им и погълна половината от своята на един дъх.
— Какво знаеш за статуетката? — попита Гидиън, като остави чашата си на масата.
— Достатъчно, за да разбера, че нямаше да ме следиш по целия дълъг път в този горещ летен ден, ако не струваше много повече от петстотин лири. Ето какво искам.
Тя замълча за момент, повика келнера и поръча още две бири и ягодова мелба.
— Не можеш да ядеш сладолед с бира — отбеляза Гидиън.
— Разбира се, че мога. Това му е хубавото на сладоледа — върви с всичко и по всяко време. Както и да е, да се върнем на бизнеса. Искам пет бона в щатски долари и билет първа класа до Ню Йорк.
Гидиън вдигна чашата си и допи бирата.
— Няма да ги получиш — отговори той.
— Добре. А ти няма да получиш мадамата.
— Мога да ти дам хиляда, след като видя статуетката. И може би още петстотин, когато вече е в ръцете ми. Това е окончателното ми предложение.
— Не мисля така — каза Клио и зацъка неодобрително, когато Гидиън извади цигарите си. — Заради този лош навик имаше проблеми със следобедната разходчица.
— Следобедна разходчица друг път — изсумтя той и издуха струя дим, докато им сервираха вторите бири и сладоледа. — Ако се храниш винаги така, ще станеш дебела като прасе.
— Метаболизъм — отвърна тя с пълна уста. — Изгарям абсолютно всичко. Как се казва клиентът ти?
— Не се нуждаеш от имена. И недей да си мислиш, че някой ще преговаря директно с теб. Можеш да сключиш сделка само с мен, Клио.
— Пет бона — повтори тя и облиза лъжичката си. — И билет първа класа до дома. Щом ми осигуриш това, ще ти дам статуетката.
— Казах ти да не се опитваш да ме мамиш.
— Облечена е в хитон. Дясното й рамо е голо. Косата й е вдигната в изкусно преплетен кок — каза Клио, без да сваля очи от неговите. — Обута е в сандали и се усмихва. Лекичко. Сякаш колебливо.
Гидиън стисна китката й.
— Няма да преговарям, докато не я видя.
— Няма да я видиш, докато не приключим с преговорите.
Гидиън имаше хубави силни ръце. Клио харесваше такива. Бяха достатъчно груби, за да й покажат, че се труди с тях, а не си изкарва хляба като издирва предмети на изкуството за сантиментални клиенти.
— Трябва да ме закараш до вкъщи, ако я искаш, нали? — запита тя.
Това звучеше разумно. Клио бе обмислила всичко внимателно.
— За да се прибера у дома, трябва да напусна работата, затова имам нужда от достатъчно пари, с които да живея, докато си намеря нова работа в Ню Йорк.
— Предполагам, че в Ню Йорк има доста стриптийз барове.
— Да — отговори тя, но макар да продължи да се усмихва, гласът й стана леден. — Предполагам, че има.
— Това е твоя избор на професия, Клио, затова не ме будалкай с наранена невинност. Имам нужда от доказателство, че статуетката съществува, а ти знаеш къде е и можеш да се сдобиеш с нея. Не можем да преговаряме по-нататък, докато не се уверя в това.
— Чудесно, ще си получиш доказателството. Плати сметката, готин. Имаме доста път обратно.
Гидиън махна на келнера и извади портфейла си.
— Ще вземем такси — решително каза той.
Клио гледаше през прозореца на таксито, докато пътуваха из града. Чувствата й не можеха да бъдат наранени. Трудеше се нали? Тежка, честна работа. Какво й пукаше дали някакъв ирландски кретен я гледа от високо?
Той не знаеше нищо за нея — нито коя беше, нито от какво се нуждаеше. Ако си мислеше, че чувствата й са наранени заради една груба забележка, определено я беше подценил.
Почти през целия си живот тя бе била аутсайдер в собственото си семейство. Мнението на един непознат нямаше абсолютно никакво значение за нея.
Щеше да му покаже доказателството, а той да си плати цената. Щеше да му продаде статуетката. Бездруго не знаеше защо бе пазила проклетото нещо през всичките тези години.
Но все пак извади късмет, че я бе запазила. Малката дама щеше да я отведе у дома и да й осигури прехрана, докато си намери подходяща работа.
Трябваше да излъска фигурката. После щеше да помоли Марсела да й позволи да използва дигиталната камера и компютъра. Щеше да направи снимка и да му я изпрати. Съливан нямаше да разбере откъде е снимката и никога нямаше да отгатне, че желаната статуетка се намира в чантата й.
Явно смята, че си има работа със загубенячка, помисли си тя. Е, щеше да му покаже, че греши.
Клио се размърда. Биха стигнали до входа й.
— Ела в клуба — каза тя, без да го погледне. — Донеси мангизи. Ще сключим сделка.
— Клио — спря я той, като хвана ръката й. — Извини ме.