— Имат кола! — извика тя, като се мъчеше да гледа назад. — Другият сигурно е бързал да я докара, а онзи, когото едва не сгази, сега се качва.
— Няма проблеми — отвърна Гидиън, като зави отново и се понесе по друга странична улица. — Благодарение на мотора ще им избягаме.
Той се отправи извън града. Искаше открит път, тъмнина и спокойствие. Трябваха му пет минути, за да помисли.
— Хей, готин.
Устните й бяха съвсем близо до ухото му. Гидиън усещаше мириса й, еротична комбинация от жена и животинска кожа. Вече бе сигурен, че великолепните й гърди са същите, с които я бе дарил Господ.
— Какво? Трябва да се съсредоточа.
— Давай. Просто исках да ти кажа, че вече не се интересувам от петте бона.
— Ако не ми продадеш статуетката, те ще продължат да те преследват.
— Ще поговорим за това, когато не сме толкова заети — каза тя, като погледна зад себе си към светлините на Прага. — Но категорично забравяме за петте бона, защото току-що станах твоя шибан партньор.
За да скрепи сделката, тя го целуна леко по ухото и се засмя.
Глава 5
— Ти… си ги загубил.
Анита Гай се облегна на мекия кожен стол и се вторачи в маникюра си. Телефонното обаждане никак не я бе зарадвало.
— Неясни ли бяха инструкциите ми? — попита тя с нисък, копринен глас. — Коя част от „Открийте жената и проверете какво знае“ не разбрахте?
Тъпи извинения, помисли си тя, докато слушаше оправданията на служителя си. Некадърници.
— Господин Джаспър — прекъсна го тя с мил глас, — мисля, че ви казах „с всички средства“. Имате ли нужда от допълнителни обяснения? Не? Добре тогава, предлагам ви да ги намерите. И то незабавно! Иначе ще реша, че не сте и наполовина толкова умен, колкото един второкласен ирландски екскурзовод.
Тя прекъсна връзката и за да се успокои, се завъртя на стола и се загледа във величествената панорама на Ню Йорк. Приятно й беше да наблюдава шума и суматохата в града, като в същото време бе далеч от тях.
А още по-приятна й беше мисълта, че можеше да излезе от елегантната си къща направо на авеню „Медисън“, да обиколи изисканите магазини и да задоволи всичките си капризи.
И да й се възхищават и завиждат, докато го прави.
Не беше отдавна времето, когато тя се скиташе из улиците, притеснена от мисълта как ще плати наема и сметките си и как ще успее да си купи нови обувки.
Стоеше пред магазините нещастна, забила нос във витрините, макар да знаеше, че е по-добра, по-умна и по-хитра от дамите, които пазаруваха в прохладния ухаещ въздух и прокарваха нежните си пръсти по ръчно тъканите коприни.
Никога не се беше съмнявала, че ще застане от другата страна на витрината. Никога не се беше съмнявала, че ще успее.
Притежаваше нещо, което липсваше на повечето хора от работническата класа. Безкрайна амбиция и абсолютна вяра в себе си. Никога не бе възнамерявала да работи цял живот, за да си осигури покрив над главата.
Освен ако покривът бе нещо по-особено.
Винаги беше имала план. Според нея жената беше играчка, изтривалка или боксова круша за мъжа. А най-често — комбинация от трите.
С добър план и мозък, който да го изпълни, тя можеше да обърне нещата.
Труди се усърдно, за да достигне положението, в което се намираше днес. Ако женитбата с мъж, достатъчно стар да ти бъде дядо, не се наричаше работа, то какво тогава бе значението на думата? Когато двадесет и пет годишна жена прави секс с шестдесет и шест годишен мъж, то тази жена наистина работи.
Беше се отплатила на Пол Морнингсайд за парите му. В продължение на дванадесет дълги и трудни години. Прилежна съпруга, вярна помощничка, изискана компаньонка и идеална курва. Той умря щастлив. И никак не побърза с това.
Но сега „Антики Морнингсайд“ й принадлежеше.
Разходката из кабинета винаги й доставяше удоволствие. Токчетата й потъваха в избелялата вълна на старинния килим и тракаха леко по излъскания дървен под. Беше избрала всички мебели лично, от канапето в стил „Джордж III“ до порцелановия кон в бюфета „Шератон“.
Харесваше смесицата от стилове и епохи, елегантна и женствена. От всичко лъхаше изтънчен вкус. Пол наистина я бе научил на много неща.
Цветовете бяха меки. Тя пазеше яркото и дръзкото за други места, а офисът й в центъра бе обзаведен в нежни пастелни тонове, които привличаха клиентите.
А най-хубавото бе, че всичко в стаята някога бе принадлежало на някой друг. Толкова бе вълнуващо да притежаваш нещо, което е било собственост на друг човек! Според нея това си беше нещо като кражба. Но съвсем законна. Дори изискана. А какво би могло да бъде по-вълнуващо?