Освен самата кражба, разбира се. Тя затвори очи и се усмихна. О, да, кражбата и възможността да я извършиш бяха още по-вълнуващи.
Тя беше наясно, че след петнадесет години, три, от които като управител на „Морнингсайд“, някои хора все още я смятаха за нагла използвачка.
Те определено грешаха.
Навремето, когато Пол Морнингсайд се влюби в жена над четиридесет години по-млада от него, хората повдигаха вежди учудено и си шепнеха възмутено. Повечето я смятаха за обикновена курва.
Но отново грешаха.
Тя беше красива жена, която знаеше добре как да използва предимствата си. Косата й беше огненочервена и сега, на четиридесет години, я носеше в елегантна прическа до ушите, за да подчертае гладките си, закръглени страни и пълните, измамно нежни устни. Очите й бяха сини и кръгли като на кукла. Мнозина, когато се вглеждаха в тях, ги намираха наивни.
Те отново грешаха.
Тя имаше бледа, гладка кожа и малък фин нос. И тяло, което един от бившите й любовници бе описал като „ходещ еротичен сън“.
Целият този пакет бе представян грижливо. Идеално скроени делови костюми, модни рокли за светски събития. През целия й брак поведението й беше безукорно. Някои хора си шепнеха злобно по неин адрес, но с името на Анита Гай не бе свързан нито един скандал.
Дори да продължаваха да я гледат с подозрение, те приемаха поканите й и самите те я канеха на приемите си. Радваха се на компанията й и си плащаха за тази привилегия.
А в пакета се криеше мозъкът на роден мошеник. Анита Гай беше почтена вдовица, обиграна светска дама и уважавана делова жена. И възнамеряваше да играе тази многопластова роля до края на дните си.
Тя си помисли развеселено, че това бе най-дълго продължилата измама на света.
Златотърсачка, каза си тя и се усмихна доволно. О, не. Никога не бе ставало дума само за пари, а и за положение, власт, престиж.
Доларите и центовете не бяха по-важни от притежанието на нещо, поставено на рафта. Но най-важното беше статусът.
Анита отиде до пейзажа на Коро на стената и натисна скрития в рамката механизъм. Натрака бързо кода по клавишите и отвори сейфа. После доволно извади сребърната орисница.
Самата съдба я бе накарала да отиде в Дъблин и да прекара там няколко седмици заради откриването на клона на „Морнингсайд“ там. И същата тази съдба я бе накарала да си уреди среща с Мълаки Съливан.
Още тогава Анита знаеше за трите орисници. Пол й бе разказал историята им. Той вечно разправяше дълги и отегчителни истории, но тази бе приковала вниманието на Анита. Три сребърни статуетки, според някои, изработени на самия Олимп. Това, разбира се, беше пълна дивотия, но легендата вдигаше неимоверно цената на фигурките. Три сестри, разделени от времето и обстоятелствата, попаднали в различни ръце през годините. А разделени те не представляваха нищо повече от красиви предмети на изкуството.
Но ако и когато се съберяха… Анита прокара пръсти по плитката вдлъбнатина в основата, където Клото навремето била свързана с Лахезис. Заедно те бяха безценни. И не само това. Имаха невероятна сила. Носеха несметно богатство и власт над човешките съдби.
Пол не беше вярвал в съществуването им. Според него това беше само една хубава история. Нещо като Светия Граал за колекционерите на антики. Анита споделяше мнението му до момента, когато Мълаки Съливан поиска професионалното й мнение.
Беше детска работа да го съблазни, а после и да го заслепи със страст, докато той й се довери достатъчно, за да сложи статуетката в ръцете й. Беше му казала, че иска да я вземе, за да я провери и оцени. Да я проучи.
Беше й разказал повече от достатъчно и Анита се увери, че може да му отнеме статуетката безнаказано. Какво можеше да направи някакъв си задръстен ирландец, произлязъл от обикновен крадец, срещу жена с нейната безукорна репутация?
Кражбата й достави невероятно удоволствие.
Мълаки, разбира се, бе вдигнал шум, но парите и положението й, както и океанът между тях, я предпазиха от неприятностите. А както Анита бе очаквала, той се успокои след няколко седмици.
Не беше очаквала обаче, че ще я изпревари, дори и само временно, за останалите две фигурки. Тя си беше губила времето да разпитва деликатно сегашните собственици на „Антики Уайли“, докато Мълаки се бе насочил направо към Тия Марш.
Но пък не бе получил нищо от нея. Не беше имал време. В хотелската й стая и в лаптопа нямаше нищо, свързано със статуетките или с прапрадядо й.
А и по-дискретното претърсване на апартамента й в Ню Йорк не бе разкрило нищо интересно. Но Анита вярваше, че Тия е ключът поне към една от фигурките.