Мълаки реши, че цветята са подходящи. Розови рози. Тия имаше вид на жена, която би харесала рози. Страхуваше се, че му се налага да я попришпори и съжаляваше за това. Тия беше от жените, които сваляш бавно и нежно. А и това би му доставило голямо удоволствие.
Но не можеше да отдели толкова време. Въобще не беше сигурен дали трябва да предприеме това пътуване, особено преди завръщането на Гидиън. Фактът, че Анита бе успяла да открие госпожица Толивър, го тревожеше.
Дали отново беше по петите им или просто пътищата им се пресичаха? При всички положения, той бе абсолютно сигурен, че Анита скоро щеше да се заеме с Тия. Ако вече не го беше направила, разбира се.
Налагаше се да действа бързо и да привлече Тия на своя страна, преди Анита да обърка нещата.
И ето, сега стоеше с дузина рози пред вратата на наследницата на Уайли, докато брат му беше, един Господ знае къде, с наследницата на Уайт — Смит.
Би предпочел да отиде и да срита вратата на Анита с всичка сила. И щеше да го направи, ако не беше обещал на майка си, която не искаше големият й син да гние в чужд затвор, да се въздържа.
Все пак, да прекараш вечерта в компанията на хубава жена, бе по-приятно, отколкото да влачиш някого из цяла Европа както правеше Гидиън в момента.
Мълаки почука, изчака и остана като зашеметен, когато Тия му отвори.
— Изглеждаш прекрасно! — възкликна той.
Тия се въздържа да не подръпне надолу малката черна рокля, която Кари безмилостно бе скъсила с пет сантиметра. Кари бе избрала и дългия като за опера наниз от перли и бе отговорна за прическата й. Сега Тия имаше леко къдрав бретон, а останалата коса падаше като водопад по гърба й.
— Благодаря ти. Цветята са чудесни.
— Реших, че са най-подходящите за теб.
— Би ли искал да седнеш? Да пийнеш нещо, преди да тръгнем? Имам малко вино.
— Да, благодаря ти.
— Ще отида да сложа цветята във вода.
Тия си забрани да споменава, че вероятно бе наследила алергията на майка си към рози и вместо това извади старинна кристална ваза „Бакара“ от бюфета. После занесе цветята в кухнята и ги остави настрани, докато вадеше бутилката с бяло вино, която бе отворила за Кари.
— Харесвам апартамента ти — каза Мълаки зад нея.
— Аз също.
Тия сипа чаша вино и се обърна, за да му я подаде. Мълаки бе застанал по-близо до нея, отколкото очакваше и тя едва не изсипа чашата върху гърдите му.
— Благодаря. Мисля, че най-неприятното при пътуванията е, че собствените ти неща са далеч от теб. Нещата, които те успокояват.
— Да — кимна тя и въздъхна леко. — Точно така е.
Тия реши да се заеме с нещо, за да се успокои, затова напълни вазата с вода и започна да подрежда розите една по една.
— Това беше причината да ме завариш по пижама днес следобед. Радвах се, че съм у дома. Всъщност ти си първият човек, с изключение на шофьора на лимузината, с когото говорих, откакто съм се върнала.
— Така ли?
Значи Анита не бе успяла да го изпревари.
— Поласкан съм.
Мълаки взе една от розите и й я подаде.
— Надявам се, вечерята да ти хареса.
Хареса й. И то много.
Ресторантът, който Мълаки бе избрал, бе тих, с приглушено осветление и дискретно обслужване. Толкова дискретно, че окото на келнера дори не трепна, когато тя си поръча салата без подправки, помоли да сварят рибата й и да й я сервират без сос.
Мълаки бе поръчал бутилка вино и тя прие да изпие една чаша. Позволяваше си го много рядко. Беше чела, че алкохолът унищожава мозъчните клетки. Разбира се, чаша червено вино беше полезна за сърцето. Тия никога не бе успяла да реши кое е по-важно в крайна сметка — сърцето или мозъкът.
Но Мълаки бе поръчал бяло вино.
Виното беше леко, а той се държеше толкова мило, че тя дори не забеляза колко често доливат чашата й.
— Толкова е интересно, че живееш в Коув — каза тя. — Още една връзка с „Лузитания“.
— И непряко с теб.
— Е, моите прапрародители били върнати тук за погребението им. Но предполагам, че отначало са били занесени в Коув. Всъщност, било е доста глупаво от страна на всички тези хора да предприемат подобно пътуване по време на война. Излишен риск.
— Никога не можем да сме сигурни кое останалите хора смятат за излишно или за риск. Или пък защо някои са оживели, а други — не. Моят прапрадядо не е бил от Ирландия.
Тя почти не обърна внимание на думите му. Когато й се усмихна, бавно и интимно, очите му изглеждаха невероятно зелени.
— Така ли? — попита тя.
— Да. Бил е роден в Англия, но прекарал по-голямата част от живота си тук, в Ню Йорк.
— Наистина ли?
— След трагедията бил лекуван от млада жена, която впоследствие станала негова съпруга. А страшното преживяване го променило. Преди това бил доста див. Е, поне тази история се разказва в семейството ми. Той очевидно се интересувал от един предмет, за който чул, че е в Англия. Тъй като си експерт по гръцка митология, може и да си чувала за него. Сребърните орисници.