Тия дори бе яла хотдог! И то насред улицата. Направо не можеше да повярва.
В продължение на няколко часа тя бе гледала града с неговите очи. Бе видяла красотата и величието, хумора и мръсотията на Ню Йорк.
И тази вечер отново щеше да ги види. С него.
Тя почти подскачаше от радост, когато стигна до дома на родителите си. От двете страни на входа имаше саксии с цветя. Тили, икономката, ги садеше и се грижеше за тях. Тия си спомни, че веднъж бе поискала да й помогне. Беше на около десет години, но тъй като майка й живееше в непрестанен страх от мръсотията, алергиите и насекомите, тя се бе отказала от идеята си.
Може би щеше да си купи един здравец, когато се прибираше у дома. Просто за да види какво щеше да стане.
Макар да имаше ключ, Тия винаги звънеше. Ключът беше за спешни случаи и използването му означаваше да декодира алармата, а после да обясни защо го е направила.
Тили, яка, набита жена със стоманеносива коса и меки кафяви очи, отвори вратата след секунда.
— О, госпожице Тия! Каква приятна изненада. Починахте ли си от пътуването? Много се зарадвах на картичката, която ми изпратихте. Всички онези красиви места…
— Да, много места — усмихна се Тия, като влезе в прохладното, тихо фоайе и целуна Тили по бузата с нежност, каквато изпитваше към малко хора. — Радвам се, че съм си у дома.
— Една от най-хубавите страни на пътуванията е прибирането у дома, нали? Изглеждате много хубава днес — отбеляза Тили с леко изненадан глас, като се вгледа в лицето на Тия. — Мисля, че пътуването ви се е отразило добре.
— Не би твърдяла същото преди един-два дни.
Тия остави чантата си на масичката във фоайето и се погледна във викторианското огледало над нея. Наистина изглеждаше хубава. Жизнерадостна и щастлива.
— Мама тук ли е?
— Горе е. Във всекидневната. Качете се, а аз ще ви донеса да пийнете нещо студено.
— Благодаря ти, Тили.
Тия тръгна по широкото красиво стълбище. Винаги бе обичала тази къща с елегантното й достолепие, съчетание от вкусовете на родителите й — любовта на баща й към антиките и нуждата на майка й от добре подредено пространство. Без този баланс, къщата вероятно щеше да представлява нещо като склад на „Уайли“. А сега обзавеждането бе стилно и красиво. Всяко нещо си беше на мястото и това място рядко се променяше.
Имаше нещо успокояващо в тази стабилност и дългогодишна традиция. Цветовете бяха светли и студени. Според майка й, това се отразявало добре на очите. Вместо букети с цветя, навсякъде се виждаха старинни купи, пълни с искрящи цветни стъкла.
Дамски ръкавици, украсени със скъпоценни камъни, вечерни чантички, игли за шапки, ръкавели, лорнети и кутийки за енфие бяха подредени зад идеално чисти стъкла. Температурата и влажността на въздуха се поддържаха стриктно от климатичната инсталация. В дома на семейство Марш винаги бе двадесет и два градуса с десет процента влажност.
Тия спря пред вратата на майка си и почука.
— Влез, Тили.
В момента, когато Тия отвори, настроението й се развали. Тя усети слабия мирис на розмарин, което означаваше, че майка й преживява една от тежките си сутрини. Макар стъклата на прозорците да бяха специално обработени, за да не пропускат ултравиолетови лъчи, завесите бяха спуснати. Още един лош знак.
Алма Марш лежеше на една от кушетките „Рекамие“, скрила очите си под тъмна маска.
— Мисля, че започва едно от ужасните ми главоболия, Тили. Не трябваше да се мъча да отговарям на цялата тази кореспонденция наведнъж. Но какво можех да направя? Хората ти пишат и ти нямаш друг избор, освен да им отговориш. Би ли ми дала отварата от лайка? Вероятно бих могла да се предпазя от пристъп.
— Мамо, аз съм, Тия. Сега ще ти дам отварата.
— Тия? — извика Алма и свали маската. — Детето ми! Ела да ме целунеш, скъпа. Това е най-доброто лекарство.
Тия се приближи до нея и я целуна по бузата. После си помисли, че макар и да се чувстваше зле, майка й изглеждаше перфектно както винаги. Косата й, почти същия деликатен нюанс като тази на дъщеря й, беше лъскава и обрамчваше лице като от старинна миниатюра. Нежно и красиво, без всякакви бръчки. Макар и доста слабо, тялото й бе облечено в мека розова блуза и отлично скроен панталон.
— Ето, вече се чувствам по-добре — каза Алма със смела усмивка и се надигна да седне. — Толкова се радвам, че вече си у дома, Тия. Нямах и една спокойна минутка, докато отсъстваше. Ужасно се тревожех за теб. Надявам се, че си взимала витамините си и не си пила вода от чешмата. А също и че си настоявала за апартаменти за непушачи в хотелите, макар всички да знаем, че не са особено стриктни в това отношение. Само влизат в стаята след някой ужасен човек и пръскат с препарати, за да обезмирисят, а канцерогенните вещества си остават във въздуха. Дръпни завесите, скъпа, едва те виждам.