— Той посети една от лекциите ми, а после имаше работа тук, в Ню Йорк и ми се обади.
— Каква работа?
Тия раздразнено опипа косата си. Струваше й се ужасно тежка, сякаш смазваше мозъка й.
— Корабоплаване. Мамо, важното е, че докато говорехме за древните гърци и „Лузитания“, стана дума за трите орисници. Статуетките. Чувала си татко да ги споменава, нали?
— Не, мисля, че не съм, но някой ме разпитваше за тях онзи ден. Кой ли беше?
— Някой те е разпитвал за тях? Странно…
— Не мога да се сетя — раздразнено каза Алма. — Беше на някакво светско събиране, на което насила ме заведе баща ти, макар да не се чувствах добре. О, да! Онази жена Гай — спомни си Алма. — Анита Гай. Според мен е доста неприятна. И има защо. Омъжи се за четиридесет години по-стар мъж само заради парите му, независимо какво твърдят някои. Разбира се, тя успя да заблуди баща ти. Жени като нея винаги заблуждават мъжете. Глупакът твърди, че била много добра в бизнеса. Била полезна за антикварното дело. Ха! Докъде бях стигнала? Не мога да се съсредоточа. Толкова съм разсеяна.
— Какво те пита тя?
— О, за бога, Тия, неприятно ми е да говоря с тази жена, така че не можеш да очакваш да помня някакъв досаден разговор за глупави статуетки, за които никога преди не съм чувала. Ти просто се опитваш да промениш темата. Кой е този мъж? Как се казва?
— Съливан. Мълаки Съливан. От Ирландия е.
— Ирландия? Не знам нищо кой знае какво за Ирландия.
— Това е остров. На северозапад от Англия.
— Не бъди саркастична. Не ти отива. Какво знаеш за него?
— Знам, че ми е приятна компанията му, а и на него моята.
Алма въздъхна страдалчески — едно от най-силните й оръжия.
— Но не знаеш нищо за семейството му, нали? Е, сигурна съм, че той знае за твоето. Убедена съм, че е наясно с предците ти. Ти си богато момиче, Тия. Живееш сама, което ужасно ме тревожи, и си идеалната мишена за безскрупулни типове. Корабоплаване? Ще видим дали е така.
— Не смей! — рязко каза Тия и Алма изненадано се отпусна назад в креслото си. — Не го прави. Няма да го проучваш. Няма отново да ме унизиш по този начин.
— Да те унизя? Как можеш да кажеш такова нещо? Ако имаш предвид онзи… онзи учител по история… Е, той нямаше да се ядоса и разстрои толкова, ако нямаше какво да крие. Една майка има право да се грижи за благополучието на единственото си дете.
— Единственото ти дете е вече на тридесет години, мамо. Невъзможно ли ти се струва, че по каприз на съдбата един привлекателен, интересен и интелигентен мъж може да иска да се вижда с мен, тъй като ме намира за привлекателна и интересна? Трябва ли да има някакъв скрит мотив? Толкова ли съм загубена, че никой мъж да не иска нормални и естествени отношения с мен?
— Загубена? — шокирано повтори Алма. — Не мога да разбера откъде в главата ти идват такива квалификации.
— Да — въздъхна Тия и се обърна към прозореца. — Обзалагам се, че не можеш. Но няма нужда да се тревожиш. Той е в Ню Йорк само за няколко дни. Скоро ще се върне в Ирландия и надали някога ще се видим отново. Обещавам ти, че ако ми предложи да ми продаде мост над река Шанън или измисли друга велика възможност за инвестиция, ще я отхвърля. А междувременно, чудех се дали знаеш къде е дневникът на Хенри Уайли. Бих искала да го проуча.
— Откъде да знам? — попита Алма, като взе носна кърпичка и попи очите си. — Попитай баща си. Очевидно моите грижи и съвети са безполезни за теб. Не знам защо въобще си правиш труда да идваш тук.
— Съжалявам, че те разстроих — извини се Тия, като се приближи до майка си и отново я целуна по бузата. — Обичам те, мамо. Много те обичам! Почини си.
— Искам да се обадиш на доктор Риалто — нареди Алма, докато Тия се отдалечаваше.
— Добре, ще го направя.
Тия реши да живее рисковано и взе такси до „Уайли“. Познаваше се достатъчно добре, за да е сигурна, че ако се прибере у дома в сегашното си настроение, щеше да започне да нервничи и накрая да реши, че майка й е права. И за здравето й, и за Мълаки, и за отношението на противоположния пол към нея.
Най-лошото бе, че й се искаше да се прибере у дома. Да дръпне завесите и да се сгуши в пещерата си с хапчетата, ароматотерапията и хладен компрес върху очите.
Точно като мама, отвратено си помисли тя.
Трябваше да е заета с нещо, да се съсредоточи върху някакъв проблем, а дневникът и орисниците бяха ребус, който щеше да поддържа мозъка й ангажиран.
Тя плати на таксито, слезе и застана на тротоара пред „Уайли“. Както винаги, Тия изпита гордост и благоговение. Красивата старинна къща с оловни стъкла на прозорците и витраж на вратата стоеше тук от сто години.
Когато Тия беше малка, баща й, въпреки мрачните предсказания и предупреждения на Алма, я водеше тук със себе си веднъж седмично. В тази вълшебна съкровищница, в пещерата на Аладин. Говореше й търпеливо за епохи, стилове, дърво, керамика и стъкло, за изкуство и за събираните от хората ценни старинни предмети, които с времето добиваха още по-голяма стойност.