— Ласкаете ме. Приятно ми е да се запознаем, господин Съливан.
В гласа на Анита имаше смях, но тонът й накара Тия да потрепери.
— И вие ли се занимавате с антики?
— Не.
Едносричната дума прозвуча рязко като плесница. Анита само изхъмка и леко докосна рамото на Тия.
— Масата ни е готова и няма да ви задържам. Трябва да обядваме заедно, Тия. Прочетох последната ти книга и я намирам великолепна. Бих искала да я обсъдя с теб.
— Разбира се.
— Предай много поздрави на родителите си — добави Анита, хвърли последен развеселен поглед на Мълаки и се отдалечи.
Тия издърпа ръката си от неговата и взе чашата с вода, за да успокои пламналото си лице.
— Познавате се.
— Какво?
— Недей — спря го тя, като остави чашата и сви ръце в скута си. — Сигурно и двамата ме смятате за пълна глупачка. Тя не ми е казвала и две думи някога. Жени като нея не забелязват такива като мен. Не мога да й бъда конкуренция.
Кръвта му кипеше и му пречеше да разсъждава трезво.
— Това е абсурдно!
— Престани — повтори Тия и въздъхна. — Познавате се. Ти беше изненадан и ядосан, когато тя застана до нас. И се страхуваше да не спомена орисниците.
— Сериозно заключение за толкова кратка среща.
— Хора, които обикновено стоят отзад, развиват отлични способности за наблюдение — каза Тия, без да го погледне. — Права съм, нали?
— Да. Тия…
— Тук не е мястото, където да обсъждаме подобен проблем — каза тя решително и също така решително се отдръпна, когато Мълаки докосна ръката й. — Искам да ме заведеш у дома.
— Добре — кимна той и махна на келнера. — Съжалявам, Тия, това е…
— Не искам извинения. Искам обяснение — спря го Тия и се надигна с разтреперани крака. — Ще те чакам отвън.
Тя не проговори в таксито, което всъщност беше добре дошло. Мълаки се нуждаеше от време да помисли, за да реши как и откъде да започне. Трябваше да предвиди, че Анита ще се намеси. Трябваше да очаква, че тя ще предприеме някакъв ход. Бе загубил ценно време. Направо го беше прахосал, тъй като му бе приятно да е с Тия и не я бе притиснал силно, за да постигне целта си.
А и защото колкото повече я опознаваше, толкова повече му се искаше да бе подходил по друг начин, вместо да се оплете в лъжи.
Но Тия беше разумна жена. Той просто трябваше да я накара да разбере как стоят нещата.
Тя пренебрегна протегнатата му ръка, когато слизаше от таксито, и тръгна към входа, без да го погледне. Мълаки се почувства ужасно зле. Когато стигнаха до апартамента й, той се подготви да бъде прогонен, но Тия влезе, остави вратата отворена и отиде до прозореца, сякаш все още се нуждаеше от въздух.
— Цялата работа е много сложна, Тия.
— Да. Обикновено е така с лъжите и измамите.
Беше имала достатъчно време да помисли. Съсредоточаването върху загадката й помагаше да се дистанцира от болката.
— Всичко е свързано с орисниците. Ти и госпожица Гай ги искате. А аз съм връзката. Тя се е заела с родителите ми, а ти… — Тия се обърна към него със студен поглед. — Ти трябваше да поработиш върху мен.
— Не е така. Ние с Анита не сме партньори.
— О — кимна Тия, — значи сте конкуренти. Работите един против друг. Да, това е по-логично. Имате ли и любовни разправии?
— Господи — изстена Мълаки и разтри лицето си с ръце. — Не. Чуй ме, Тия, тя е опасна жена. Безмилостна и абсолютно безскрупулна.
— А ти страдаш от скрупули? Предполагам, че точно скрупулите са те накарали да ме подмамиш далеч от хотела ми в Хелзинки и да прекараш цялата вечер в опити да ме очароваш и да ме накараш да повярвам, че се интересуваш от мен, за да дадеш възможност на съучастника си да проникне в хотела и да претърси стаята ми. Наистина ли вярваше, че нося със себе си нещо, свързано с орисниците?
— Нямам нищо общо с влизането с взлом в стаята ти. Това е била Анита. Аз не съм престъпник.
— О, извини ме. Значи си само лъжец?
Мълаки сдържа гнева си. Какво право имаше да й се ядосва?
— Не мога да отрека, че те излъгах. Съжалявам за това.
— О, съжаляваш? Е, тогава всичко е съвсем различно. Всичко е простено.
Мълаки пъхна ръце в джобовете си и стисна юмруци. Жената срещу него не беше милото, сладко и леко невротизирано създание, което му бе влязло под кожата. Тази жена бе леденостудена, разгневена и по-сурова, отколкото бе смятал за възможно.
— Искаш ли обяснение или предпочиташ само да ме ругаеш?
— Бих предпочела първото, а за второто си запазвам правото за по-късно.
— Добре. Можем ли да седнем?
— Не.
— Щеше да е по-лесно, ако първо ме бе наругала, за да си излееш гнева — промърмори той. — Казах ти част от истината.
— Ще ти се наложи да чакаш доста дълго, за да получиш ордена на честта, Мълаки. Всъщност така ли се казваш или и името ти е измислено?