— Току-що го казах, нали? Направи ме на пълен глупак. Използва секса и се престори, че държи… — Мълаки замълча, когато видя повдигнатите вежди на Тия.
— Да, ужасно е, нали?
— Сега не беше същото — отговори той притеснено. — Въобще не беше същото.
— Само защото не стигнахме до… чукането. Но това не променя нито намерението, нито резултата. Можеше да се приближиш към мен директно и честно, но ти предпочете другия начин.
— Така е. Не можех да знам дали не си пресметлива като Анита. А и как можех да съм сигурен, че нямаше да ти хрумне да поискаш статуетката за себе си?
Мълаки вдигна ръце безпомощно. Онова, което му се беше струвало разумно и необходимо преди, сега изглеждаше нечестно и ужасно грозно.
— Може да не сме получили статуетката по най-почтения начин, Тия, но тя е в семейството ни от почти деветдесет години. А когато научихме, че фигурките са три и какво означава това, нещата се промениха. Искаме да си върнем онова, което ни принадлежи, а за другите… По дяволите, говорим за адски много пари. Невероятна сума. Бихме могли да я използваме добре. Ирландия е в подем в момента и ако имаме повече капитали, бихме могли да разширим бизнеса си.
— Бизнеса с корабоплаването? — сухо запита Тия и забеляза, че Мълаки се изчерви.
— Е, все пак са корабчета. Правим туристически обиколки от Коув до Кинсейл. А и се занимаваме с риболов. Просто си мислех, че ще се чувстваш по-удобно с мен, ако съм от твоя кръг.
— Значи ме смяташ за доста повърхностна.
Мълаки въздъхна и я погледна в очите.
— Очаквах, че си такава, но сгреших.
— И тази вечер щеше да дойдеш тук и да си легнеш с мен. Това е адски подло. Отвратително е! Използва ме още от самото начало. Бях само средство за постигане на целта ти, сякаш не съм човек и не изпитвам чувства. Никога въобще не си се интересувал от мен.
— Не е вярно! — извика Мълаки, като се приближи стремително към нея и я хвана за ръцете. — Не мога да ти позволя да мислиш така.
— Когато дойде при мен за първи път, усмихна се и ме покани да отидем на разходка, това не означаваше нищо за теб. Аз не означавах нищо за теб. Искаше само да видиш дали би могъл да ме използваш. Нищо повече.
— Не те познавах. Отначало ти беше само едно име. Само една възможност. Но…
— Моля те. Сега ще ми кажеш, че всичко се е променило, след като си ме опознал. Започнал си да държиш на мен. Спести си клишето.
— Хареса ми да съм с теб, Тия. Това не влизаше в плана ми.
— Планът ти е пълен провал. Пусни ми ръцете.
— Съжалявам, че те нараних.
Звучеше ужасно, но нищо друго не му идваше наум.
— Кълна се в Бога, не исках да те нараня.
— Пусни ми ръцете — повтори Тия, а когато той го направи, отстъпи назад. — Не мога да ти помогна, а и дори да можех, вече не бих го направила. Но можеш да се утешиш с мисълта, че няма да помогна и на Анита Гай. Безполезна съм и за двама ви.
— Не си безполезна, Тия. Не е вярно. И не говоря за орисниците.
Тя поклати глава.
— Няма какво повече да си кажем. Уморена съм. Искам да си тръгнеш.
— Не искам да те оставям по този начин.
— Страхувам се, че ще ти се наложи. Наистина нямам какво повече да ти кажа. Или поне нищо смислено.
— Хвърли нещо тогава — предложи й той. — Удари ме. Развикай ми се.
— Така само ще те улесня — отвърна Тия, като си помисли, че се нуждаеше от усамотение в пещерата си, както и да запази остатъците от гордостта си. — Помолих те да си тръгнеш. Ако съвестта те гризе поне малко заради това, което ми причини, ще уважиш желанието ми.
Останал без избор, Мълаки се запъти към вратата. Обърна се и се вгледа в застаналата до прозореца Тия.
— Когато те погледнах за първи път — каза той тихо, — имам предвид, когато наистина те погледнах, единственото, за което мислех, бе, че имаш най-прекрасните и тъжни очи на света. И оттогава непрестанно мисля за тях. Това не е краят. Със сигурност не е краят.
Тия въздъхна тежко, когато вратата се затвори зад него.
— Това ще реша само аз.
Улиците в Коув бяха стръмни. Също като в Сан Франциско, тръгваха от залива и продължаваха нагоре под изморителен за краката ъгъл. На хълма, към който водеше една от уличките, бе кацнала красива къща, боядисана в бледозелено, с пъстра градина зад ниската каменна ограда.
Вътре имаше три спални, две бани, всекидневна с телевизор, който се нуждаеше от подмяна, и удобно канапе, тапицирано с дамаска на сини и бели карета. Имаше и малка гостна и трапезария, където мебелите бяха излъскани до блясък, а дантелените завеси бяха поизлинели с годините.
На стената висяха снимки на Джон Кенеди, папата и една на „Святото сърце на Иисус“. Това трио винаги бе потискало Мълаки толкова много, че той сядаше в стаята само ако нямаше друга възможност.