Все още мислеше, когато Гидиън я дръпна в лъскава червена телефонна кабина.
— Помисли една минута какво ще кажеш — посъветва я той. — С кого би могла да се разбереш по-добре? С мама в Ел Ей? Или с татко в Ню Йорк?
— Не е нужно да мисля, тъй като няма да се обадя на нито един от двамата.
— Клио — нежно каза той и погали косата й. — Те наистина много са те наранили, нали? Думите му бяха толкова мили и нежни, че Клио едва събра сили да се отдръпне от него и да впери очи навън в дъжда.
— Няма нужда да им се обаждам. Знам къде е.
Гидиън се наведе и я целуна по косата.
— Съжалявам, че те затруднявам, но не можем да обикаляме от място на място по този начин.
— Казах ти, че знам къде е. Заведи ме в Ню Йорк.
— Клио…
— По дяволите, престани да ме галиш по главата като кученце. Направи ми малко място — извика тя, като го бутна назад и зарови в чантата си. — Ето виж — добави тя и пъхна сканираната снимка в ръцете му. Той се вторачи изненадано в нея, после вдигна глава и погледна Клио в очите.
— Какво, по дяволите, е това?
— Чудесата на новите технологии. Звъннах един телефон от клуба след разходката ни из града. Помолих да направят снимка на статуетката и да я изпратят на компютъра на Марсела. Реших, че ще дадеш парите, които исках, а и билета, след като ти докажа, че мога да се сдобия с фигурката. Но историята с преследването промени нещата. Онези кретени, които се втурнаха по петите ни, вдигнаха мизата.
— Защо досега не ми я показа?
— Едно момиче трябва да се застрахова, готин.
Беше усетила ледения гняв в гласа му и нямаше нищо против.
— Когато се запознахме в Прага, не знаех дали не си Джак Изкормвача. Трябваше да съм адски тъпа, за да си хвърля всичките карти на масата, преди да науча нещо за теб.
— И научи ли вече? — меко попита той.
— Достатъчно, за да знам, че си адски вбесен, но ще ти мине. Първо, защото майка ти е възпитала добър син, който не удря момичета — каза Клио и се усмихна. — Второ, защото се нуждаеш от мен, ако искаш да се добереш до истинската фигурка, а не само до снимката й.
— Къде е?
Клио поклати глава.
— Заведи ме в Ню Йорк.
— Колко пари имаш?
— Не плащам…
Той просто сграбчи чантата й. Клио заби пръсти в нея и я дръпна назад. Ако не беше видяла яростния блясък в очите му, вероятно щеше да допусне грешка и да повярва, че тя ще спечели мача.
— Добре, добре. Имам около хиляда.
— Крони?
— Не. Американски долари. Но трябва да ги обменим.
— Имаш хиляда шибани долара и не можа да се разделиш с един шибан цент, когато изчезнахме от Прага?
— С двадесет и пет лири — поправи го тя. — Обици.
Гидиън я избута от телефонната кабина.
— Току-що си увеличи инвестицията, Клио. Ще платиш, за да стигнем до Ню Йорк.
Когато Анита Гай забавляваше клиент, тя го правеше превъзходно. Смяташе подобни неща за делова инвестиция. А когато клиентът беше привлекателен и хубав мъж, когото възнамеряваше да вкара в леглото си, смяташе това за предизвикателство.
Джак Бърдит я интригуваше в много отношения. Не беше лустросан като мъжете, които Анита обикновено избираше за кавалери.
Но бе точно от типа, който тя предпочиташе за любовник.
Тъмнорусата му коса падаше по силното, грубовато лице, което беше по-скоро властно, отколкото хубаво. Очите му бяха сиви, с тежки клепачи и изглеждаха сънливи, докато човек не го погледнеше достатъчно отблизо, за да забележи енергията, стаена в тях.
Тези очи умееха да се приковат в твоите и да те уловят като животно в капан.
Отстрани на устата му личеше малък белег. Носеше се слух, че го е получил по време на побой в някакъв бар в Кайро. Устата му имаше чувствена извивка, която подсказваше на Анита, че Джак ще предяви доста изисквания в леглото.
Мощната фигура подхождаше отлично на грубото му лице. Широки рамене и дълги ръце. Тя знаеше, че Джак се боксира за удоволствие и бе убедена, че когато се съблече, ще бъде твърде привлекателна гледка.
Семейството му бе имало пари навремето, преди няколко поколения, но ги бе изгубило по време на борсовата криза през 1929. Джак не беше отгледан в лукс и бе натрупал собственото си състояние с фирми за електроника и охрана.
Истински мъж, помисли си Анита, като отпи от виното си. Мъж, който на тридесет и четири години печелеше седемцифрена сума годишно. Достатъчно, за да се радва на любимото си хоби — колекционерството.
Джак беше разведен. Притежаваше реставриран и превърнат в жилище склад в Сохо и живееше там, когато беше в града. Живееше сам и пътуваше много. И по работа, и за удоволствие.
Колекционираше старинни предмети на изкуството с добре документирана история.