Сега, след като първата орисница бе на сигурно място в сейфа й, Анита се надяваше, че Джак Бърдит може да й предложи някаква следа към другите.
— Е, разкажи ми за Мадрид — измърка тя нежно на фона на нежната музика на Моцарт.
Беше накарала прислужниците си да подредят маса за двама на голямата, превърната в градина, тераса на третия етаж на къщата й.
— Никога не съм ходила там, а винаги ми се е искало.
— Беше много горещо — отговори Джак и лапна нова хапка от шатобриан.
Беше идеален, разбира се, както и виното, музиката, лекия аромат на рози и върбина. А също и лицето и формите на жената срещу него.
Джак винаги изпитваше недоверие към идеалното.
— Нямах много време за забавления — отговори той. — Клиентът се грижеше да съм непрестанно зает. Още няколко такива параноици и ще съм готов за пенсия.
— Кой беше клиентът ти?
Тя се нацупи обидено, когато Джак само се усмихна и продължи да яде.
— Прекалено дискретен си, Джак. Не възнамерявам да потегля за Испания, да пробия охраната ти и да обера човека.
— Клиентите плащат за дискретността ми. И получават онова, за което плащат — добави той. — Би трябвало да го знаеш.
— Да, но намирам работата ти за толкова вълнуваща. Всички онези сложни алармени системи, инфрачервени лъчи, детектори за движение. Всъщност, като се има предвид опита ти, от теб би излязъл страхотен крадец, нали?
— Престъпленията носят пари, но недостатъчно.
Джак реши, че Анита иска нещо от него. Интимната вечеря у дома беше първият сигнал. Анита обичаше да излиза и да ходи по места, където да види повече хора и те да я видят.
Ако егото му беше прекалено силно, може би щеше да повярва, че основната й идея е сексът. Макар да не се съмняваше, че Анита се наслаждава на секса така, както на ползата, която извлича от него, той предполагаше, че тук има и нещо друго.
Жената беше опитна използвачка. Ледена кръв под меката кожа. Той нямаше нищо против това, но не възнамеряваше да се превръща в един от трофеите в претъпканите й шкафове, нито в оръдие от впечатляващия й арсенал.
Джак я остави да води разговора. Не бързаше за никъде. Анита беше добра компания, знаеше много неща за изкуство, литература и музика. И макар той да не споделяше част от вкусовете й, поне ги оценяваше.
А и къщата му харесваше. Беше я харесвал повече, докато Пол Морнингсайд беше жив, но пък къщата си е къща, а тази беше истинско бижу.
Бижу, което бе запазило достолепието си в продължение на дълги години. И което щеше да продължи да го пази въпреки господарката си. Мраморните камини винаги щяха да са красив декор за буйните огньове. Полилеите „Уотърфорд“ щяха да продължат да хвърлят феерични отблясъци върху полираното дърво, искрящите стъкла и рисувания на ръка порцелан, независимо кой се топлеше на пламъците или включваше осветлението.
Венецианските кресла щяха да си останат великолепни, независимо чий задник седеше на възглавниците им.
Това бе един от аспектите на старинното и красивото, който Джак ценеше най-силно.
Не че не одобряваше вкуса на Анита. Стаите бяха все още елегантно обзаведени с антики, картини и цветя в подходящи вази.
Надали някой би могъл да нарече мястото уютно, но като галерия, в която се живее, бе едно от най-хубавите, в града.
Тъй като бе проектирал и инсталирал алармената система, Джак познаваше всеки сантиметър от къщата. Като колекционер, одобряваше начина, по който бе използвано пространството, за да се изпъкнат красивите и ценни предмети, и рядко отказваше поканите на домакинята.
Но докато стигнат до десерта и кафето, мислите му вече го носеха към дома му. Искаше му се да се просне на канапето и да погледа телевизия.
— Онзи ден един клиент ми зададе въпрос, който би могъл да те заинтересува — каза Анита.
— Така ли?
Тя усети, че го губи. Беше вбесяващо и в същото време странно възбуждащо да се мъчи да задържи вниманието на един мъж по този начин.
— Ставаше дума за трите орисници. Знаеш ли историята?
Джак разбърка кафето си бавно.
— Трите орисници?
— Мислех, че може да си чувал за тях, тъй като колекционираш подобни неща. Три малки сребърни статуетки, изобразяващи трите орисници от древногръцката митология.
Той я загледа учтиво и Анита му разказа историята подробно с надеждата да събуди интереса му.
Джак изяде лимоновата торта, като я слушаше внимателно и задаваше въпроси от време на време. Но мислите му бяха другаде.
Разбра, че Анита иска да й помогне да открие орисниците. Той знаеше за статуетките, разбира се. Бе слушал разкази за тях още като дете.
Ако Анита се интересуваше достатъчно, за да започне да ги издирва, значи вярваше, че и трите фигурки могат да бъдат намерени.