Той довърши кафето си. Анита щеше да остане ужасно разочарована.
— Естествено — продължи тя, — обясних на клиента, че ако въобще някога са съществували, едната е потънала заедно с Хенри Уайли, което прави невъзможно получаването на целия комплект. Другите две, изглежда, са се загубили някъде из лабиринта на историята, така че дори откриването на две трети от комплекта ще отнеме значителни усилия. Жалко е, когато си помислиш какво откритие би могло да бъде това. Не само във финансово отношение, но и за историята и изкуството.
— Да, жалко. Значи няма следи към другите две?
— О, чува се по нещо от време на време — отговори Анита, като помръдна леко голите си рамене и завъртя чашата с коняк. — Както ти казах, те са легенда, поне сред известните търговци и сериозните колекционери, така че понякога се чуват слухове за тях. А като знам колко често пътуваш и колко връзки имаш навсякъде по света, сметнах, че може да си чул нещо.
— Може би не съм питал подходящите хора.
Тя се усмихна и се наведе напред. Някои мъже можеха да си помислят, че трепкащата светлина на свещите прави очите й нежни и романтични, но за Джак те бяха изпълнени само с алчност.
— Може би е така — съгласи се тя, — но ако го направиш, ще се радвам да чуя отговорите.
— Ти ще си първата — увери я той.
Когато се прибра в апартамента си, Джак съблече ризата си, включи телевизора и хвана последните десет минути от мача, в който „Брейвс“ смазаха „Мете“ жестоко. Истинско разочарование, тъй като бе заложил двайсет кинта на „Мете“, а това само показваше какво става, когато се ръководиш от сантименталности.
Джак изключи звука, взе телефона и набра някакъв номер. Зададе някои въпроси на подходящия човек, но не понечи да сподели отговорите.
Глава 9
Тия откри, че Хенри Уайли е бил човек с разностранни интереси и огромно желание за живот. Вероятно поради работническия си произход бе обръщал голямо внимание на положението си в обществото.
Не бил пестелив и макар според собственото му признание да благовеел пред прелестите на млади, закръглени дами, останал верен на съпругата си си през почти четиридесетгодишния им брак.
Според Тия, това също се дължеше на работническия му произход.
Като писател обаче Хенри търпеше редакция.
Беше безкрайно обстоятелствен относно разни вечери и описваше храната толкова подробно, че Тия едва ли не усещаше вкуса на омарите или телешкото. Говореше за другите гости също така подробно и Тия започваше да си представя музиката, тоалетите и разговорите. И точно когато се почувстваше увлечена, той започваше да говори за бизнес, за инвестиции и лихви, както и да излага собственото си мнение за политиката.
Но все пак, докато четеше дневника, Тия усети симпатия към Хенри. Той бе готов да набие на кол президента Уилсън, когото не одобряваше, или да възхвалява до небесата Чърчил, когото боготвореше, а между двете мнения можеше да се прочете ода за агнешката плешка, която бе ял предишната вечер.
В същия пасаж той хвалеше внуците си или цитираше статия от вестник, която обсъждаше вечерната рокля на някоя от дъщерите му. Описваше с удоволствие вилата, която строеше, и добавяше щастливо, че ще е по-грандиозна и по-скъпа от къщата на Вандербилт.
Тия научи, че Хенри обичал да харчи пари, да се грижи за децата и внуците си и смятал добрата храна за едно от най-големите удоволствия на света.
Гордостта му от „Антики Уайли“ бе неимоверна, а амбицията му да го направи най-престижния антикварен магазин го бе ръководила цял живот. От тази амбиция произлизаха и интересът, и желанието му да притежава трите орисници.
В това отношение бе свършил доста добра работа. Беше открил Клото във Вашингтон през есента на 1914. Солидна част от дневника бе посветена на доволните му хвалби от сделката и покупката на сребърната орисница само за четиристотин двадесет и пет долара.
Хенри беше нарекъл това „пладнешки обир“ и Тия бе съгласна с него.
Самият той почти бе откраднал статуетката, която щеше да бъде открадната от самия него след по-малко от година.
Но старият Хенри, без да може да предвиди собствената си съдба, продължил да се ослушва. Издирването на статуетките му доставяло същото удоволствие както обилна вечеря от седем блюда.
През пролетта на следващата година, открил Лахезис у богат адвокат на име Саймън Уайт — Смит от Лондон.
Купил билети за себе си и за жена си, Едит, за прокълнатия кораб с вярата, че ще успее да придобие втората орисница за себе си и за „Уайли“, а след това да тръгне по следващата следа — към Атропа.