Това, което видя, беше ужасно. Стотици трупове плаваха по водата. Стомахът му се сви и той повърна погълнатата вода, после се насочи към една спасителна лодка.
Вълните разнасяха смъртта из цялото море и го теглеха с безмилостни ръце все по-далеч от лодката.
Величественият параход, плаващият замък, потъваше пред очите му. Спасителните лодки висяха безполезни като играчки. По палубите все още имаше хора. Някои стояха на колене, други бягаха паникьосано от съдбата, която ги връхлиташе.
Феликс загледа шокирано как хората падат в морето като кукли. Огромните черни комини се наклониха към водата близо до мястото, където той се бе вкопчил в счупения сандък.
Когато комините докоснаха морето, водата нахлу в тях и повлече много хора със себе си.
Не по този начин, помисли си той и зарита диво. Човек не трябва да умира по този начин. Но морето го повлече навътре. Водата сякаш закипя около него. Феликс се задави. Усети сол, нефт и дим. Тялото му се удари в солидна стена и той осъзна, че е заклещен в един от комините и ще умре като плъх.
Дробовете му запламтяха от болка и той си помисли за жената и детето. Смяташе, че е безсмислено да изрича молитви за себе си, затова реши да помоли Господ да позволи на майката и детето да оцелеят.
По-късно му се струваше, че нечии силни ръце го бяха хванали и освободили. Феликс излетя нагоре заедно с огромно количество чернилка. Когато комините потънаха, той бе изхвърлен навън. Изкензан съм, диво си помисли той, като напълни агонизиращите си дробове с въздух. Изкензан като лайно от великански задник.
Въпреки силната болка, която го разкъсваше, Феликс успя да се вкопчи в една дъска и вдигна горната част на тялото си върху нея. Положи бузата си на дървото, вдиша дълбоко и захлипа тихо.
После видя, че „Лузитания“ бе изчезнала.
На мястото й сега имаше бесен водовъртеж, от който излизаше дим. Феликс ужасено видя, че от водовъртежа изскачат тела. И той бе едно от тях само преди секунди. Но съдбата го бе пощадила.
Докато се мъчеше да не обръща внимание на писъците, за да запази разсъдъка си, водата изведнъж стана гладка като стъкло. С последни сили Феликс се метна на дъската. Чуваше резките крясъци на чайките, отчаяните молитви и писъците на хората, които се носеха по водата около него.
Вероятно ще замръзна до смърт, помисли си той, докато губеше съзнание. Но това все пак е по-добре от удавянето.
Студът го извади от припадъка му. Тялото го болеше и всеки полъх на вятъра предизвикваше нова агония. Едва посмял да помръдне, той задърпа прогизналото сако на стюардската униформа. Силна болка сви стомаха му. Той прокара трепереща ръка по лицето си и видя, че ръката му е мокра от кръв, а не вода.
Смехът му беше див и отчаян. Е, какво щеше да бъде? Смърт от удавяне или кървене до смърт? Удавянето все пак можеше да се окаже по-доброто. Всичко вече щеше да е свършило. Феликс бавно свали сакото (очевидно рамото му не беше наред) и използва съсипаната униформа, за да избърше кръвта от лицето си.
Вече не се чуваха много викове. Все още някои пищяха измъчено или се молеха и стенеха, но повечето пътници бяха мъртви. И безмълвни.
Някакъв труп мина покрай Феликс. Минаха няколко секунди, преди той да разпознае мъртвешки бялото, покрито с рани лице.
Уайли. Мили боже!
За първи път от началото на кошмара, Феликс опипа тежестта в джоба си. Усети твърдия предмет, който бе откраднал от вторачения в небето труп.
— Няма да имаш нужда от нея — каза Феликс с разтреперан глас. — Но, кълна се в Бога, ако можех да направя всичко отначало, никога нямаше да я открадна от теб в последния момент на живота ти. Имам чувството, че съм ограбил гроб.
Отдавна забравеното му религиозно възпитание го накара да сключи ръце в молитва.
— Ако умра днес тук, ще ти се извиня лично, ако и двамата се озовем на едно и също място. А ако живея, кълна се, ще се опитам да се поправя. Няма смисъл да обещавам, че ще го направя, но ще положа усилия.
Феликс отново припадна и се събуди от звука на двигател. Повдигна глава замаяно и със замъглените си очи видя малко корабче. После, въпреки бученето в ушите си, чу мъжки гласове.
Опита се да извика, но успя само да се закашля.
— Жив съм — изхъхри той. — Още съм жив.
Не усети ръцете, които го вдигнаха на рибарското корабче, наречено „Дан О’Конъл“. Беше изгубил съзнание от студ и болка, когато го увиха в одеяло и наляха горещ чай в гърлото му. Никога нямаше да си спомни спасението си, нито пък щеше да научи имената на мъжете, които го бяха извадили от водата.